Барнаби

Не съм ходил в Атина,
не съм ходил в Рим,
Египетските пирамиди
съм гледал само на филм...

Това е невероятна история, а най-невероятното е, че е станала в действителност.

Барнаби Браун е роден в Брайтън, Южна Англия. Звучи доста авторитетно за началото на чия да е автобиография, нали? Още преди да се роди обаче, имало много черни облаци, които само го чакали да се покаже на белия свят, за да се струпат над главата му. А в Брайтън вали много често.

Неговата майка, която вече е на възраст, била хубавицата на градчето. И, за разлика от всички местни жени, се казвала Хелга.

Хелга била прекалено хубава за град като Брайтън по онова време. Мястото отдавна е известно като важно английско пристанище. Дори и хомосексуалистите от цял свят говорят с много любов за него, защото обикновено е пълно със загорели моряци.

В Брайтън всичко си вървяло по старому. Идвали и отплували кораби, дъждът си валял целогодишно, а Хелга от ден на ден се разхубавявала. Първенците на града започнали да я заглеждат. Самата тя била богата, разглезена и достатъчно умна, за да осъзнава, че едва ли ще се омъжи за прост рибар. Отхвърляла ергенските задявки с високомерие, подобаващо на млада и образована лейди.

- Колко скучно! – обичала да възкликва тя и да се фръцва нанякъде. Успял да я впечатли единствено синът на сър Маккалистър-Уинчестър-Голдсбър, който с голи ръце озаптил един файтон секунди преди да я размаже на крайбрежната улица.

Маккалистър-Уинчестър-Голдбърг – Младши бил солиден и приятен младеж, изглеждащ много подходяща партия за отегчената Хелга. А-ха да обявят деня на сватбата и взела че избухнала Втората световна война. Въпросният Младши й връчил пръстенчето за вярност, качил се на първия кораб и заминал да се бие с фрицовете в Африка. Хубавицата се повъртяла известно време, чакайки добри новини от своя герой, но слушала и радиото и щом усетила, че нещата отиват на лошо, решила да вземе мерки. Щом и на Коледа не получила картичка от своя любим, вече била сигурна, че той определено няма да се върне. По време на войни такива работи често се случват, затова няма защо да я обвиняваме за последвалия нов годеж. И този път обаче нямала късмет. Щастието се изпарило мигновено от кралската покана за младежа да проучи лично обстановката на новооткрития Западен фронт. Хелга имала известен опит в чакането на герой, тръгнал незнайно къде и изобщо не си губила времето: веднага след заминаването му се сгодила за следващия избраник. Хубаво-лошо, момчето поне нямало никакви изгледи да участва във войната. Но не щеш ли, убили брат му! Цяла седмица новият годеник не излязъл от Брайтънските кръчми, опитвайки се да удави мъката. Когато вече забравил защо изобщо е почнал да пие, решил да послуша съветите на останалите пияни рибари. Те го зовяли на подвиг, пеели му патриотични песни, държали се за ръце, рецитирали стихове, докато го накарат да се запише доброволец, за да отмъсти. Още неизтрезнял, вече пътувал към ада, където да търси възмездие над омразните шваби. По онова време за подобна постъка не били нужни познанства и подкупи. Един подпис – и въпросът се уреждал. Не се уреждал обаче въпросът на Хелга. Войната се проточила, краят й не се виждал, а тя продължавала да няма мъж – при цели три годеника и също толкова пръстени! През цялото време била сигурна, че поне един от тях намя да се върне и ще трябва да избира между двама.

Съдбата обаче й готвела страхотна изненада. Както сами се досещате, през май 1945 година в Брайтън цъфнали и тримата. Победители във войната, в отлично здраве и настроение. Заредили се да й искат ръката. Из иначе спокойния градец плъзнали слухове. Ами сега?

Омъжила се за Маккалистър-Уинчестър-Голдсбърг – Младши. Все пак той бил първи в списъка, а освен това му дължала живота си. Бракът не потръгнал. Живяла с него около година и Младшият съвсем ненадейно се споминал от странна и непозната болест. Хелга увесила портрета му над камината и се зачернила. Не спряла да плаче дори след погребението. Но както си ронела горчиви сълзи се пресетила, че има още два неизползвани пръстена. Използвала и двата. Първо единия, а след това и другия. Няма да повярвате, но същата участ сполетяла и Брак номер 2, и Брак номер 3. Мъжете си отишли през година-две и я оставили сам-сама – трикратна вдовица.

Нямало повече място за нея в града. Вече не била толкова красива, а и покрай сватби и погребения парите й се свършили. Тъкмо да се качи на влака за Лондон, на гарата срещнала симпатичен младеж на име Ерик Браун. Той й намигнал, заговорили се и от дума на дума Хелга го прибрала в къщи. Какво ли си е помислил, горкият, като е видял трите портрета на стената, никой не знае. Но едва ли има значение какво е помислил, защото и той се оженил за нея.

Барнаби Браун се появява точно колкото трябва след това. Син на разорена майка с лоша репутация и баща от друг град, за който никой нищо не знае. На всичкото отгоре се ражда в Брайтън, място, откъдето започва цялата история и където със сигурност ще свърши.

Растял кротко и очилато дете. Често ходел на брега и мечтаел за пътешествия и други светове. Реалността била сурова и сива. Валял го брайтънският дъжд, баща му го пердашел, а хомосексуалистите го преследвали навсякъде. На седемнайсет години вече не издържал и заминал да студентства другаде. Завършил математика с отличие в престижния Глостърски университет и с това добрите му дни свършили. Ходил къде ли не, чукал по всякакви врати, но никой не искал да го вземе на работа заради смешното му име (на българиски би звучало като Мечо Пух, например) и заради прекалената му стеснителност. Лондон, Лондон бил единствената му надежда! И там обаче не го чакало нищо хубаво. В големия град никой не знаел историята на майка му, но хората го отбягвали, едно заради името и друго, че бил прекалено свит и стеснителен за човек, завършил математика с отличие.

Намерили се такива, които го посъветвали да си смени името и професията. За първото не му достигнала смелост, но все пак записал да учи право, та – дай боже! – адвокат Барнаби Браун да свърши работа. За да се изхранва, станал учител по английски. Пет години учил темерути от цял свят на родната си реч и собено мразел, когато в клас всички трябвало да разказват за семействата си. Тогава потъвал в себе си и се отчайвал. Парите никога не стигали, затова след часовете разнасял пици с велосипед, а нощно време каталясъл заспивал по библиотеките пред дебелите юридически томове.

Един ден баща му Ерик, човекът който го накарал да страда толкова много, давайки му смешното име, позвънил, за да съобщи на Барнаби, че са канени на сватба.

- Ти сигурно не го познаваш, но ти е братовчед. Далечен братовчед от Нюкясъл, сине. Да пукна, ако се сещам кой точно беше, но поканата си е покана. Майка ти вече е там, ще мина да те взема и не си мисли, че ще се измъкнеш, Барнаби. Семейството е много важно. Уважавай семейството, както правят италианците, сине!

- Добре, татко, щом трябва, ще присъствам.

По пътя за Нюкясъл обсъждали несъстоялите се математическа и юридическа кариера на Барнаби. Бащата никак не бил впечатлен от лошото представяне на сина си.

- Барнаби, вече си на трийсет и три, имаш три-четири образования, а нямаш нищо зад гърба си, сине.

- Две, татко. Две дипломи имам.

- Все едно. Нямаш жена, нямаш къща, нямаш кола... Ако бях по-млад щях да те съдера от бой, но и за това вече не ставам... Ех, да бях по-млад...

- Татко, защо ти никога не говориш за младостта си, за баба, за дядо? Защо никога не си ни казвал какво си правил преди и къде си живял?

Старши го изгледал с омраза и изсумтял.

- Кажи де, само критикуваш, а си ме лишил от собствения си пример. Така де!

Барнаби се изчервил, възмутен от собствената си дързост. Ерик хвърлил още един изпепяващ поглед, но бързо смекчил изражението си.

- Когато съм бил млад ли? Хм... Ти само гледай и нищо не казвай!

Бащата набил спирачки, колата завила и отпрашила в неизвестна посока. Отклонили се от магистралата за Нюкясъл и занавлизали в провинциална Англия.

- Тате, да не полудя?

- Гледай и не говори, сине!

Отбили се по коларски път и се заизкачвали по някакви хълмове. Пътят се виел безкрайно, а вече се мръквало.

- Ще изпуснем сватбата!

- Майната й на сватбата! Гледай, сине! Сам си го поиска.

След около час пристигнали в безлюдна махала. Колата спраля и двамата помълчали известно време.

- Гледай! – заповядал Старши.

- Какво да гледам, тате? Това място е ужасно потискащо. Само в Турция можеш да видиш такава беднотия. Когато бяхме от университета на специализация в Кипър...

- Млъкни, Барнаби! Тук съм роден – казал баща му със задавен глас. Отронил сълза и добавил:

- Дядо ти го убиха немците през Първата световна. Бил е непълнолетен. Баба ти починала веднага след като ме родила, а аз отраснах тук. Пасях овцете на проклетия лорд Хъбълбси и мечтата ми беше да стана офицер от кралската гвардия... Дядо ти е бил прост войник и затова е загинал. Офицерите, Барнаби, и те загиват, но не така масово. От малък живея сам и надушвам кога се разваля времето. Интуицията ми е перфектна. Въпреки че световните събития са далеч от този пущинак, още преди да започне Втората световна ми стана ясно, че война ще има. Четях много книги и анализирах. Имах малко опит в наследство, но достатъчен, за да преценя, че за мен е по-добре да замина на война като офицер, а не като редник. Три години преди войната кандидатствах във военното училище. Не ме приеха заради лошото ми физическо състояние и заради неясното потекло. Човекът, който ме интервюираше, ме изслуша внимателно и със задоволство забеляза колко аналитичен ум имам за възрастта си. Каза само, че щом не ставам за кадет, светът няма да се свърши и написа някаква препоръка в досието ми. После получих писмо, че съм приет студент, при това безплатно...

Помълчал и продължил.

- Виждаш ли тези хълмове отсреща? Търчах презглава, не можех да си намеря място от радост. Когато обаче пристигнах в колежа и подписах, че съм съгласен да получа стипендията, се оказа, че ще ме готвят не за офицер, а за шпионин. Изпратиха ме да уча руски... Ти имаш ли понятие от руски език, сине? Нямаш, нали? Шибан език, казвам ти. Три години учих руски и го понаучих, да му се не види... Войната, както очаквах, наистина избухна, но поради лошото ми физическо състояние не ме изпратиха на континента с останалите, а ме оставиха да преглеждам руски вестници в едно лондонско мазе. Там изкарах войната. За добро поведение и в чест на победата ме повишиха дори в чин, но веднаха щом всичко утихна, останах без работа. Бях на път да се върна тук за да чета Толстой на Хъбълбсовите овце, когато дойде задача за мен. Студената война беше в разгара си. Ставаше интересно. Казах си: “Не може да не им трябват хора като мен. Хора с опит. Студената война е моят шанс. Господи, благослови студената война и руснаците – та аз им знам езика! Без мен Нейно величество няма да се оправи!” Да, обаче първата ми задача беше следната: появи се съобщение за руска подводница край Брайтън. Дадоха ми бракуван водолазен костюм, в комплект с палатка и бях изпратен на първата си шпионска мисия. Не си мисли, че искаха от мен да обезвредя подводницата. Не, сине, не това. Изпратиха ме с инструкцията да опъна палатката на брега като турист-водолаз и да си отварям очите за руска подводница.

- И какво стана?

- Да те питам нещо, сине – отвърнал бащата.

- Давай.

- Ти да си виждал някъде бойна подводница, окичена с байрак, да се носи по вълните? Това да не ти е гемията на Флинт! Оня, пиратът от книжките...

- Не, май че... Не... – опитал се да си припомни брега на своето детство Барнаби.

- Много подводници видях по онова време. Но как да ги различа? Руска ли е? Американска ли е? Наша ли е? Мислих, чудих се, въртях се и накрая реших да не докладвам нищо в щаба. Мълчах цяло лято. Отзоваха ме. Събрах си палатката и тъкмо да хвана лондонския влак, срещнах Хелга... Майка ти.

Когато историята свършила, Младши и Старши избухнали в плач и сълзлив вой. Разцелували се, запрегръщали се, а вечерта се напили до припадък в първата крайпътна кръчма. Като баща и син.