Пиано Бар

Аз съм нов в града,

Кой ще ми покаже
Свежите места?

Р. Уотърс

Пиано барът беше разположен в дъното на голямото хотелско фоайе. Стоеше си там от самото начало и неговата история не се различаваше от историите на повечето бардаци в града. В добрите дни, когато гости на хотела бяха изискани бизнесмени и заможни туристи, барът се пълнеше всяка вечер и музиката не спираше, докато съмне. Пианистът, облечен в отровно-зелено сако забавляваше посетителите с виртуозни изпълнения, а сервитьорите едва смогваха да вземат всички поръчки.

По онова време, който поискаше, можеше просто да поседне вътре, да изпие едно питие и да послуша Франк Синатра. В малките часове пианистът свиреше понякога и Флашданс, а ако всички се напиеха и го помолеха подкарваше Бийтълс или Стоунс. Навъртаха се и проститутки, обаче работата ставаше много дискретно и малцина се осмеляваха да стигнат до там. Самият управител беше цивилен полицай и нищо не трябваше да се случи, без той да знае. Разбира се, имаше разни тъмни сделки – незаконна обмяна на валута, надписване на сметки, доноси и компромати, но като цяло нещата бяха под контрол. Така бе някога…

После хотелът западна. Дойдоха други времена. На мястото на старите клиенти отсядаха предимно американски войници – отпускари, стиснати чиновници и както си му е реда – обикновенни бандити. Пиано барът опустя. Там рядко се завърташе някой, освен ако не искаше да заведе в стаята си някое от момичета, които по цяла нощ висяха на щъркелите в очакване това да се случи. Единствен пианистът със своето вечно зелено сако напомняше за онези стари дни. Случваше се вътре да нахълта банда дрогирани главорези и да го заставят да свири какво ли не, но щом си отидеха, той продължаваше от там, където бе прекъснат. Сякаш беше някакъв музикален часовник, който отмерва времето по свой собствен закон и се опитва с всички сили да върне стрелките назад.

Той, пианото, зеленото сако и Франк Синатра много отдавна се бяха превърнали в част от интериора, непокътнат от първия ден. Изглежда дори новите господари нямаха нито властта, нито желанието да променят това. А и нали такова бе името на заведението – Пиано бар…

В началото на Януари, един мразовит следобед в хотела пристигна господин Янкулов. Посредствен счетоводиетел от провинциален клон на голяма държавна фирма, пристигнал в столицата за годишното приключване. Един служител, командирован за пръв път поради заболяване на титуляра.

Г-н Янкулов изглеждаше стреснат и трудно прикриваше факта, че никога преди не е стъпвал в подобен хотел. Макар и позахабено фоайето още излъчваше стил, а през очите на счетоводителя цялата работа намирисваше на скъпотия и разхищение.
Щом пиколото го заведе до стаята му и го остави сам, г-н Янкулов почувства облекчение. Разопакова нещата си едно по едно и само след четвърт час вече свирукаше народни мотиви под душа. После се опъна на удобния матрак и без да усети задряма. Дългото пътуване бе взело своето…

Събуди се среднощ премръзнал, все още увит с мокрия хотелски халат, насред разхвърляни счетоводни книжа. Трябваше му известно време за да загрее, че не си е вкъщи. Утре щеше да е тежък ден, затова реши, че ще е най-добре да заспи отново. Събра разпилените бумаги, извади чисто новата си пижама, купена специално за командировката и се подготви за сън.

Не се получи. В главата на г-н Янкулов занавлизаха мрачни мисли и всички грижи, които го тормозеха от месеци сякаш се скупчиха на съседния креват. Бедният счетоводител се втренчи в порстранството и притихна. Някъде отдолу се чуваше приглушена музика.

По това време пианистът от Пиано бара най-често свиреше “Ню Йорк”. Сам си беше аранжирал някаква половинчасова версия, която от своя страна търпеше всевъзможни вариации. Свиреше я толкова дълго, че дори тези посетители, които знаеха текста на песента и първоначално възторжено запяваха, можеха да повторят думите и десетина пъти, без изгледи изпълнението и някога да свърши.

Същата вечер нямаше кой да му акомпанира. В заведението бяха само той, една сервитьорка, бармана,четири проститутки и Златко – сводника.

Всички те се занимаваха с обичайните си дела и отстрани видяни, спокойно биха минали за едно голямо и много отегчено семейство. Барманът полираше току-що измитите чаши и отвреме-навреме поглеждаше своя часовник. Сервитьорката за сетен път броеше пачката банкноти, която трябваше да отчете, а по погледа и се четеше, че не е доволна от работния ден и предпочита да си тръгва възможно по-скоро. Сводникът, чийто етнически произход бе труден за определяне, прелистваше вечерните издания на всекидневниците. Джобът му беше празен, а в такива моменти момичетата избягваха да привличат вниманието му.

Точно затова сега те седяха в най-близкото до бара сепаре и пушеха в мълчание. Прекрасно знаеха, че в този късен час едва ли ще се отвори работа, но преди Златко да каже, никоя нямаше да си повика такси.

Въпреки, че бе съвсем отскоро, Светлана – най- малката от тях, добре бе усвоила правилата на това тъй наречено “семейство”. Правеше това, което правеха останалите. Всички мълчаха, мълчеше и тя. Така всичко ще е наред. По природа тя беше свито и изпълнително момиче и за нея нямаше проблем да спазва установените порядки.

Още първата вечер, когато я доведоха в хотела, останалите я запознаха с правило номер едно. А то гласеше – “Никакви черни курсове”. В самото начало Светлана не схвана ясно смисъла на това изречение, но думата “черни” придаваше доста страховит и повелителен отенък на този първи неписан закон. Тогава тя простичко повдигна рамене и прошепна “добре”, а чак след няколко часа събра смелост да попита какво именно ще рече това. Веднага и разясниха. Лора, която проституираше откакто се помни, прояви истинско разбиране и с майчина загриженост каза:

- Черен курс е, когато се качиш в някоя стая, без Златко да знае, че си била там…Чат ли си?

- Не съвсем.

- Тогава всичко си остава за теб – добави едва чуто опитната компаньонка, след като се огледа, да не би някой да подслушва. – По-нататък ще ти обясня как става номера, но засега си го избий от главата! От теб се иска да запомниш едно – “Никакви черни курсове”!… Чат ли си?

После Лора заразказва за това как едно момиче, нарушило правило номер едно и сводника я хванал. Освен, че била жестоко пребита, я изпратили на магистралата, откъдето пък впоследствие изчезнала и никой не знаел какво се случило по-нататък…

Светлана трудно си представяше как една скъпа хотелска компаньонка стопира камиони камиони вкупом с разни изпаднали циганки, но щом така казваха, значи бе вярно и още тогава реши за себе си – “Никакви черни курсове”.

Второто нещо, което научи беше – “Страхувай се от Златко”. Това нямаше нужда да и го казва никой. Дойде от самосебе си. Очите на този човек бяха най-страшното нещо, което някога бе виждала. Обикновено бяха спокойни и строги, но понякога за част от секундата в тях се появяваше някакъв необясним животински блясък. В подобни мигове, повече предпочиташе да я пребият от бой и дори да я изпратят на магистралата, отколкото да стои срещу него.

Откакто дойде, Златко я беше удрял само веднъж. И точно преди да я цапардоса, видя в погледа му онзи извратен пламък, от който настръхваше. След удара всичко се оправи, и така Светлана без да иска узна поредното правило – “Има и много по-страшни неща от това да бъдеш бита”…Тя обаче нямаше намерение да създава главоболия, щеше да бъде много послушна и ако останалите момичета ядяха шамари за щяло и нещяло, то това си бе техен проблем.

Горе на шестия етаж, в стая 601, г-н Янкулов продължаваше опитите си да заспи наново. Броеше овце и друг добитък, насилваше се всячески да разсее своите кахъри, но освен неприятните мисли, усещаше как главата му се подува откъм тила и много скоро ще го заболи.

Тревожеше се за годишното приключване във фирмата. Досега не бе срещал големите началници и честно казано изобщо не знаеше как да направи добро впечатление. Ако нещо се издънеше като стой та гледай би могъл да си изгуби службата. Вярно, заплатата му бе смехотворно малка, но пък бе един от малкото в градеца, които изобщо имаха някакви официални доходи…Когато същата есен дъщеря му стана студентка, счетоводителят сериозно се притесни за издръжката и. Добре, че момичето бързо си намери работа, та двамата с госпожата все успяваха да се вмъкнат в оскъдния семеен бюджет. Жената на г-н Янкулов хич не бе добре. Безработна от години, с натегнати нерви и истерични пристъпи, тя не вършеше нищо смислено. Освен, че всеки следобед събираше половината махала у дома на бисквити и чай за да проклина съпруга си и всичко останало. От известно време запасите домашна ракия намаляваха мистериозно и държавният чиновник дори не смееше да си представи, че Янкулова се е пропила…

Главоболието дойде. Отвори прозореца за да пусне свеж въздух в стая 601, но отвън нахлуха само бензинови пари и мъгла. Долу на улицата група безпризорни псета се опитваха да разделят нещо и вдигаха невероятен шум. Лаеха, ръмжаха, скимтяха като в истински зверилник. Ако се появеше минувач като нищо можеха да го разкъсат…Г-н Янкулов затвори прозореца и зарови в куфара си за аспирин. Откри едно флаконче “Байер”, но то бе празно. Да, …определено жена му се променяше. Това бе невъзможно да се случи переди години. Съпругата му винаги изпипваше всяка подробност и не би пропуснала подобно нещо. Главоболието идваше винаги, когато предстояха неприятности, а напоследък целият му живот се бе превърнал в една безкрайна неприятност. Ако не изпиеше хапчето си, нямаше никакъв шанс да заспи. Не бе редно утре да се появи пред големите началници с кървясал поглед и блокирал разсъдък. Могат да си помислят, че е поредното провинциално пиянде и после да му видят сметката…Сигурно има дежурни аптеки, но къде по това време в непознатия град? При мисълта, че се разхожда по улицата, следван от глутница кучета, му прималя съвсем.

Незнайно защо, изведнъж си спомни приказката за неволята. Докато нервно търкаше слепоочията си, се опита да се сети как се казваха героите на тази история. Изобщо имаха ли имена? По дяволите, какво значение има като главата му ей сега ще да се взриви! Двама братя викали неволята, защото талигата им закъсала, май такава беше работата…викали неволята…много важно…и аз викам от болка. Все някой може да помогне, нали това е скъп хотел – помисли си г-н Янкулов и занабира Рецепция. След безкрайно чакане онези все пак вдигнаха:

- Рецепция, добър вечер - каза бодър глас.

- Добър вечер, обаждам се от стая…601, искам…имам…ъъъ…случайно да ви се намира аспирин? Или аналгин?…Нещо за глава?

Администраторът или който там беше, явно се подразни от провинциалния акцент на счетоводителя, защото само каза “Изчакайте”и после затвори. Доста грубо за обслужване в скъп хотел…

Янкулов намокри една кърпа със студена вода и покри с нея лицето си. Когато нямаше хапче подръка, това донякъде вършеше работа. Колко хубаво би било, ако можеше по този начин да решава всичките си проблеми!

Например утре. Щом го изтъпанчат пред борда на директорите, вместо да срича отчетите, да вземе да излезе за малко навън и да се върне обратно с мокър пешкир на главата. Или изобщо да не се връща…Онези ще си плямпат, ще докладват, ще спорят, а него просто няма да го има. Нещо като шапка-невидимка!

Когато дъщеричката му беше хлапе, много обичаше тази история. Първо я четяха заедно в спалнята, а после той нахлупваше върху и голямата си зимна ушанка и се преструваше, че не я вижда. Беше много забавно. Малката се заливаше от смях, гледайки как татко и безпомощно лови въздуха. “Ако утре се издъня – ето това ще ядем – въздух”- каза г-н Янкулов, стенейки от болка. На вратата се похлопа.

- Отворено е , влезте!

Лекарството му май дойде. Това е то добър сервиз. Щом се плащат повечко пари, всичко е наред. „От пиле – мляко”, дето казват хората. Счетоводителят свали кърпата от лицето си и премижа срещу запалената лампа. Пред него стоеше същото пиколо, което този следобед му помогна сбагажа. Приятен младеж, по чийто външен вид личеше, че си разбира от работата.

- Извинявам се, господине, поръчали сте нещо за главоболие?

- Да…все едно какво, не съм алергичен…

- Сега…работата е там, че ще трябва да отида до денонощната аптека. В хотела нямаме нищо подходящо. Попитах и колегите, никой не носи…Таксито до там и обратно е около шест лева, хаповете – лев-два, просто искам да знаете предварително колко ще ви струва услугата. Ако можех да намеря тук, изобщо нямаше да ви изнудвам по този неприятен начин…Знам колко е лоша болката и искрено се извинявам за неудобството!

Г –н Янкулов се усмихна приятелски.

- Няма нужда. Ще се оправя и така. Утре е напрегнат ден и ми трябваше нещо за отпускане, но щом…

Пиколото инстинктивно затвори външната врата и пристъпи с още крачка навътре.

- Ако мога да направя нещо за вас, господине, ако имате нужда от каквото и да е, кажете..

Държавният чиновник поклати глава отрицателно и без малко да изтърве “Не, не, имам си мокра кърпа, с нея се справям отлично”

- Мога да уредя нещо отпускащо преди сън – продължи младежът – Хубаво пиене, масаж, компания, просто кажете какво искате и няма проблеми…

- Не, не имам си….всъщност да. Изпратете ми момиче, ама да е хубаво.

Счетоводителят сам изненада себе си. Изобщо не разбра как поиска такова нещо. Изобщо не осмисли казаното, сякаш думите му принадлежаха на някой друг. Момиче?! Какви глупости дрънка, че как ще и плати, като има само командировачни, които трябва да оправдава?

Пиколото кимна и тръгна да излиза.

- Ще струва 120. Ако искате нещо повече от обичайното или искате да оставите бакшиш на момичето – това отделно, иначе за час – 120.

Някъде долу из фоайето отново се чу музика. Когато вратата се затворои, тя затихна. В Пиано бара приключваха. Златко – сводникът прелисти последната страница на вестника и се огледа мрачно. Наполедък работата не вървеше…ама никак. Онзи със зеленото сако продължаваше да свири и изобщо не се вълнуваше от това, че тази вечер отново няма хора.

Щом видя как шефа се размърдва, Светлана разбра, че е дошло време да се прибират. Останалите момичета допиха коктейлите си и спокойно зачакаха. Барманът отиде да заключи, но явно срещна някого отвън, защото се забави. После помаха на Златко и вторият също излезе.

- Е, някой се е пресетил! – каза Лора и запали нова цигара. Очакването се запази повече от цяла минута. Сутеньорът се върна в малко по-добро настроение и изсъска:

- Светла, имаш клиент! 601 стая. Останалите се омитайте!

Момичетата нямаха нужда от повторно подканване. Всяка от тях прибра вещите си, като оставиха след себе си само задръстени с фасове пепелници. Светлана плахо приближи своя шеф, пое дълбоко въздух и повтори:

- 601 стая.

- Да. Качвай се и по-бързо, че ще вземе да заспи! След един час звъня в стаята. Говорено е за 120, ако нещо иска да смъква направо слизай…Ще дадеш на пиколото 20, а след час те искам тука със стотарка, ясно ли е? И внимавай!

Девойката примига на парцали, оправи с ръка прическата си и тръгна. Пред асансьора я чакаше младежът, който сключи сделката така виртуозно.

- Остави си паспорта на рецепцията да те регистрират. Ма ти сигурно вече знаеш де? Не ти е за пръв път…

Пиколото не грешеше. Откакто дойде преди месец, Светлана имаше два курса, а този щеше да и е трети. Надяваше се, докато се качи в стаята да събере достатъчно увереност и да свърши работата добре. Искаше и се всичко да свърши колкото се може по-бързо и Златко да е доволен. Трудно бе за вярване с каква лекота другите момичета общуваха с мъжете в бара и как сами си уреждаха нещата. Тя самата все още не бе в състояние сама да се продава, но сводникът и каза да не се тревожи и обеща на първо време да и помага. Помагаха и останалите.

Първия път не беше на себе си . Докато пътуваше с асансьора, усети как потреперва и блузката и залепва от пот. Очакваше я някакъв чернокож господин на средна възраст и после всичко потъна в мъгла. Изпита известно облегчение, когато връчи парите на шефа и преди да затворят получи своя дял. После цяла нощ повръща в квартирата, а на следващия ден много плака. Вторият път беше по-лесно, но именно тогава ядоса Златко. Качи се при много пиян английски бизнесмен, който щом свърши и даде 20 паунда, обяснявайки, че това е повече от 120 лева. Светлана не разбираше от валутни курсове и наивно повярва. Долу си получи своето…Сводникът и отвъртя такъв шамар, че едва не загуби съзнание, а освен това задлъжня и сега имаше да прави безплатни курсове.

“Всяко начало е трудно”- окуражаваше я Лора –“Ще свикнеш, скъпа…Карай ги да ти плащат предварително. Ако нещо те безспокои, просто звънни и питай!”

Точно така. Този път нямаше да сгафи. Щеше да накара кучият му син да си плати още в началото и ако нещо се объркаше…

Асансьорът спря на етажа. Кратък звън означаваше, че вратата се отваря. Десетина крачки и ще е там, където трябва…Накъде ли е 601? Малките номера наляво, голямите надясно, значи налявао…

Г-н Янкулов нервно обикаляше из стаята. Поиска компания и компанията идваше. Първоначално бе много смутен от спонтанната си постъпка, но бързо се взе в ръце и сега трезво обмисляше как да отчете разхода. Изведнъж спря, поразен от мисълта, че всъщност ще трябва да се отчита пред самия себе си. Колко глупаво! Така би могъл да изпрати и пиколото с такси за аспирин. Че кой ще проверява фактурите?- Той! Кой ще задава въпроси? – Никой!

Счетоводителят се усмихна и отвори вратичката на мини бара. Скоро в стаята му ще влезе някоя жрица, да го отърве от всичко…макар и за час. Та това дори не е изневяра, а чиста проба терапия…

На вратата се потропа тихичко. “Ето я! Бързо работят тук…добре си живеят някои хора…ееех” Янкулов припна да отвори. Сърцето му лудо заби и вече не мислеше за нищо, освен за онова, което предстоеше да преживее. Потърка по мъжки слабините си и завъртя дръжката на бравата. Вратата се плъзна бавно, докато зейне подобно на паст. Сърцето му спря, удари веднъж и после пак спря.

Пред него стоеше Светлана. Никога не бе виждал по-красиво момиче! Господин Янкулов никога не бе виждал по-уплашено дете!

- Светле?!? – промълви счетоводителя.

- Тате! – каза тя и побягна обратно към асансьора.