Представете си зима и студ. Казарма. Кучи студ…Рота новобранци ринат сняг. Посинели и вкочанясали. Мокри крака. Ръцете им залепват за греблата, а вятърът стърже стриганите им вратове…
Стар войник лежи в спалното до печката и дреме. Завит е с пет одеала. Може всеки момент да го извикат за някоя глупост и да му развалят кефа. Не го викат.
Чува новобранските псувни отвън, но не му пука. Печката думти и лъха приятна топлина. Той се свива на кълбо под петте одеала и се усмихва в блаженство. Идва му пръдня. Да я задържи или да я пусне? Пръднята пропуква глухо изпод одеалата…Единственото нещо, което прави е да уплътни хубаво завивките, да не би да излезе. Представя си я как ще мирише ако я пусне навън. Ужас! Не. Няма да я пусне. Печката няма да изгасне поне още няколко часа, новобранците има да бачкат до мръкване и още един ден от службата ще мине бавно, но леко. А и таз пръдня дето го гъделичка така сладко под петте одеала….
А сега си представете същото място през лятото. Старият войник си е пак в кревата – този път на хладно. Вън е мор. От две седмици върлува дизинтерия. Никакви отпуски, никакви свиждания, никакво прескачане на оградата, болестта не трябва да напуска пределите на казармата.
Пръв се сгърчва от спазми готвача, после помощник готвача и до вечерта цялата работна група в кухнята е откарана по спешност във Военна болница.
Старшината влиза в спалното, където дреме старото куче и крясва:
- Ефрейторе, ако видиш некой да влиза у санитарния възел повече от един път на ден, искам да ми докладваш по най-бързия начин!
Старшината е загрижен и има защо. Единствено в неговия взвод все още няма болни.
- Нали разбра! – напомня заповедта си той- Само по веднъж на ден!
Взводът започва да ходи по нужда навсякъве, само не и в санитарния възел, пред който е поставен дневален с тефтер. Отмята се всяко изхождане. След няколко дни командващият оглежда района с отвращение, спомня си собствената заповед и отива пак при ефрейтора.
- Айде, нека да са два пъти. Но искам да ми докладваш по най-бързия начин. Усри не ща!…А, и искам хлор навсякъде! Дезинфекция, ефрейторе, дезинфекция. Защото, не взема ли тринайста заплата по Коледа, ще те изпратя лично на връх Еледжик да носиш службата…Аз имам жена и деца, лесно ви е на вас…
Същата вечер войската повръща, а причината е, че чиниите в кухнята вместо с вода са изплакнати с концентриран хлорамин…
- Ефрейторе, изпрати две бичкии да донесат ядене от КаПеТо, да е чисто, че ще вземат да измрат и няма кой да дава наряд! – нарежда старшината още по-угрижено. – Няма кой ли? Само Пенчев ли не повръща? Ами да отива той тогава и още някой…Иванов да тръгва с него, хем да го види докторицата горе, че зле ми се вижда момчето. Да не вземе да стане някоя беля…ама ви е много лесно на вас, майка му стара!
Редник Пенчев беше късметлия. Винаги му се разминаваше. Заспа още на първия си пост и оттогава проспиваше всеки свой наряд. Полягаше там, където свари – в спалното при почиващата смяна, в караулното, във въглищарника, в сладовете, в джиповете, в пилотската кабина на един бракуван МиГ, а дори разказваха, че се скатавал в офицерската сауна… Беше като един сънен призрак, който се появява от всевъзможни места и никой от командването не може да улови. Устройваха му клопки и засади, но Пенчевият късмет работеше безотказно.
Един път заспал в тревата, полазили го мравки, та му се наложило да се намъкне във войнишкана баня, да включи бойлерите сам и да се полива под душа, докато не източи близо тон вода. И пак му се разминало.
Други бойци, които бдително охраняваха и отбраняваха поста, биваха хвърляни в ареста за далеч по-малки издънки. Редник Даскалов например, бе хванат да бере краставици в оранжерията. За да се измъкне от конфузната ситуация, наквасил ефрейтора, че това всъщност била негова идея и заповед. Впоследствие се оказало, че краставиците били за дежурния офицер и случаят се потулил от самосебе си.
Редникът Иванов бе сгащен да си пържи филийки в столовата, вместо да патрулира. За тази си проява бе докладван лично на командира на дивизията и впоследствие наказан съгласно устава. Такива истории…
Всички ядоха от хлориранана посуда, но само на редник Пенчев не му прилоша. Щастлива звезда, карма и прочее.
Така беше и в деня, когато ефрейтора ги изпрати да донесат храна от КаПеТо. Пенчев тикаше количката с празни баки, усмихнат и доволен, а до него редник Иванов едва местеше омекналите си крака. Щом стигнаха горе, Иванов незабавно бе изолиран в импровизирания лазарет. Премериха му температурата и го настаниха в самостоятелна стая, където да дочака резултатите от изследванията. Отвън Пенчев преговаряше с докторката:
- Госпожо старши лейтенант, знам, че 36 градуса е нормална темпераура, но разберете и мен…Имам сто наряда, а догодина ще са двеста! Мога ли да излизам всяка вечер сам в тъмното! Не издържам повече…
- Разбирам ви, редник, но службата си е служба!
- Никой няма да разбере, че не съм болен! Какво ще ви стане, ако ме оставите на стационар за седмица – две? Приятеля ми го вкарахте, мога ли да го оставя сам? Той е болен, ще се грижа за него.
- Ти не си болен!
- Госпожо старши лейтенант, обещавам до утре да се заразя! Моля ви, само няколко дни! На колене падам пред вас – ето!
След няма и пет минути Пенчев лежеше по пижама в съседното легло.
- Много ли ти е лошо? – попита той пострадалия си приятел.
- Минава ми…
- Тук не е зле, знаеш ли…Ама ще умрем от скука. Едно телевизорче да имаше поне. Умирам за телевизорче…
До вечерта Пенчев успя да изпроси телевизор от докторката. Как стана този номер, никой не разбра.
- Много ги успивам тези лейтенантки, Ванка! Ние хубаво вкарахме телевизорче, ама и вестници да ни носеха…умирам за вестниче сутрин!
Към края на седмицата редник Пенчев бе дресирал целия личен състав на лазарета. Освен първоначалните молби за телевизор и сутрешна преса, бяха уважени всички искания за шах, книги, кръстословици и дори “Не се сърди човече”.
Никой не безпокоеше двамата приятели, освен войника от кухнята, който им сервираше и отсервираше храната с педантичността на рум сървиз. Скоро и той спря да се появява, защото Пенчев не бе недоволен от факта, че закуската е прекалено рано, а обяда прекалено късно. Започнаха да им носят храна направо от Артелната – салам, халва, домати – като вкъщи!
Животът в изолатора се превърна в една приятна почивка. Един оазис насред многото мизерия и смрад. Пенчев тъкмо обмисляше с какви плакати да украси варосаните стени, когато пристигнаха пробите от лабораторията. Естествено секретите на редник Иванов бяха положителни, Пенчевите – не.
- Не можете да ме върнете в строя! – молеше се роденият под щастлива звезда. – Аз съм виросуносител!
- Нищо ти няма!
- А знаете ли, какво ще стане с мен във взвода, за дето дойдох за храна, а останах на стационар? Разбарете и мен! И аз съм човек…Не издържам повече…Всяка вечер сам в тъмното…
Този път номерът не мина. Иванов замина за ВМА, а Пенчев по обратния път в поделението, където застъпи наряд още същия следобед.
- Даскале – шепнеше той на редник Даскалов по време на развода. – Вярно ли е, че болните от дизинтерия са с раирани пижами в болницата? Другите са си с оранджеви, а инфекциозно болните с раирани? И не ги карат да правят уборки сутрин? И ги заключват следобед за да спят?
- Има ли такива, които не са готови да носят службата през следващиге 24 часа? – попита дежупният по полк, колкото да спази формалностите.
Редник Пенчев измарширува крачка пред строя, захвърли оръжието на земята и се прегъна на две.
Няма коментари:
Публикуване на коментар