Водата се плацикаше около босите му отекли крака. Силното лятно слънце жулеше изгорелия му гръб, а той с въдица в ръка продължаваше да джапа из полупресъхналия отливник.
На върха на кукичката си беше закачил цвят от лайкучка и с присвити очи дебнеше за жаби.
Допреди час на мястото на забоденото цвете имаше един от онези червеи, които заедно с приятелите си намери толкова трудно. Станаха рано и припряно започнаха да обръщат камъни, човъркайки с пръчки сухата земя. Не откриха нищо, освен една стоножка и един щурец, който им избяга. Почти се бяха отказали, когато един старец ги упъти към най-близката купчина оборски тор. Там също не ги чакаше голям берекет, но все пак беше нещо. Ако, обаче, знаеха какво ги чака после, едва ли някой от тях щеше да изтърпи отвратителната смрад с такова чувство за дълг към делото.
Боби се отказа пръв. Заби дръжката на въдицата в тинята, изпсува и се скри на сянка. Беше жаден. Отвори с токата на колана си бутилка “Кока Кола” и отпи. Имаше някакво необяснимо несъответствие между това класическо шише от Кола и всичко останало. Една голяма муха започна да пикира, но след като не си хареса място за кацане, избръмча в неизвестна посока.
"Дали пък няма да кълве на муха” – помисли си Боби и преглътна остатъка от напитката си.
В това беше целият проблем – не кълвеше. Рибата сякаш бе избрала този ден да се занимава със свои си “рибни” дела и бе решила да не обръща внимание на никого. “Ще наловя жаби” – беше следващото му хрумване, все така лишено от всякакъв ентусиазъм. “Ще хвана дузина тлъсти жабоци и дори, по дяволите, никой да не иска да ги яде, поне ще имам с какво да се занимавам”. Поседя така, полегнал на сухата трева, запрати бутилката Кола с вяло движение на няколко метра встрани, стана бавно, изтупа си задника и отиде до водата за въдицата.
На отливника е пълно със жаби, поне няколкостотин гадини се крият там – сигурен бе Боби. Огледа спокойната вода, въздъхна и се запъти към язовирната стена. Когато наближи отливника, спря и се заслуша. Искаше му се да чуе жабешкия хор. Изкряка няколко пъти, колкото да провокира земноводните твари, но след като не получи отговор, реши, че жабите са разкрили намеренията му и сега подло се крият.
Вече четвърт час бълташе из мътната вода и бе успял да хване два невероятно големи екземпляра, но бе далеч от победата в надхитрянето с безмозъчните лакомници. Щом усетеха присъствието му, по-пъргавите и вероятно по-глупавите с премерен отскок се гмуркаха в тинята и за Боби не оставаше нищо друго, освен да размята своята стръв наляво-надясно, с надеждата някой жабок да помисли, че лайкучката все пак е тлъста и безобидна конска муха. “Може би ако бръмчи, ще има по-голям ефект” – предположи той и вътрешно бе уверен, че в някой рибарски магазин се продават изкуствени насекоми, които бръмчат много прилично поне докато им се изтощи миниатюранта батерийка. В един момент усети, че бръмчи с уста, наподобявайки онази голяма муха, която му досаждаше докато си лежеше на сянка. Моментално спря. Като всеки човек от града, Боби страдаше от параноята, че във всеки момент околните ще забележат всяка проява на вътрешен живот и ще започнат да го отбягват. Човек не може просто ей така да се разхожда сред минувачите по улиците и да си бръмчи като муха или да бибипка като клаксон на “Лада” или нещо друго. Не е прилично и никак не подобава на трийсетгодишен мъж, който претендира, че разбира от тия работи...
Стотина метра надолу, някъде по средата на изкуствения водоем, там където брега описваше малки заливчета и гниещи дървета подаваха клоните си от мътната вода, се чуваха гласове. Останалите двама – Пацо и Емо. Емо дърдореше скорострелно и от такова разстояние не се разбираше нищо освен неизменния край на почти всяко изречение: “Кай, Пацо, прав ли съм?”. Пацо явно отговаряше на въпроси, които в по-голямата си част го дразнеха или просто не го интересуваха. Пухтеше, ъхкаше и си мънкаше нещо. Ако обаче някой застанеше някъде малко по-наблизо, или поне от правилната страна на лекия парещ ветрец, би чул части от техния разговор.
- Казвам ти, братле, една да хванеш и край с тебе, няма да искаш да си тръгнем... От там се почва, така се става рибар. Извади една, едничка да ти огъне пръчката и си се посрал. Слушай кво ти казвам. Боби ми го каза тва едно време и аз не вярвах, обаче нали се сещаш.... късмет – кило и двеста шаран. Пляяс. Не, братле, човек докат не види нещо сам, докато не пипне... Кай, Пацо, прав ли съм?...
- Ъъ...
- Гнус те било от червеи... тая сутрин... Допреди тая сутрин виждал ли си жив червей? Не си. Гнус те било. Видя. Кво? Запретваш ръкави и се гмуркаш в лайната. И кво? Гнус те било, а хвана най-много. Така е. Можеш да имаш мнение. Можеш да спориш, но щом видиш как е... Не ти се идваше... Дойде. Имай късмет, изкарай едно рибе и виж кво става. То е като с червеите. Кай, Пацо, прав ли съм?...
- Ъъ...
- По-тихо, братле, на риба не се говори. Шаранът усеща вибрациите.
- А, усеща ги!
Двамата помълчаха минута-две и Емо продължи да наваля:
- Какво се оплакваш, че си се алкохолизирал? Всичко е въпрос на нагласа. Сега, например, ей сега тука изобщо минава ли ти мисълта да къркаш? Погледни наоколо. Не се връзва. Няма стрес, няма защо да се наливаш. Няма депресия, няма дупки. Тук сте ти, въдицата и рибата. Затворен кръг. Няма място за пиене. Гнусно е някак си. Кай, Пацо, прав ли съм?... Е, една-две бири, обаче, това е друго. Това е жажда. От горещината. Това се вписва в цикъла... Ти въдицата и една бира. В случая не кълве. Няма риба. Жаден си. Отваряш си една и чакаш да клъвне. Това не е алкохолизъм, Пацо! Това няма нищо общо с глупостите, които дрънкаш. Това, че ти се иска да си отвориш бира в тоя пек не те прави алкохолик! Прав ли съм?...
- Ъъ...
Пацо нямаше нужда от никаква бира. За това Емо изобщо не беше прав. За нищо не беше прав и тъкмо затова Пацо се бе погрижил да зареди добре с пиячка. Багажника на колата предлагаше богат асортимент твърд алкохол, но му бе неудобно от момчетата да се подкара от сутринта. Затова бе турил в раницата и малки “бомбички” – 200 грамови мастики, с които бе почнал тайно и се бе наквасил така добре, че бе успял дори да повърне.
- Кай, Пацо, прав ли съм?...
- Гъл, гъл, гъл – ъхъ!
Но и Пацо не беше прав като си мислеше, че гъстите храсталаци са го скрили добре и Емо не подозира нищо.
- Какво ти пречи да си отвориш една бира и да задържиш до довечера. Ще си направим скара – цър-пър. Може да се качим на джанката и тримата като едно време... знам, че не може да не си взел “бомбички” и си ги цокаш една по една. Кай, Пацо, прав ли съм? Знам си стоката аз. Слушаш ли ме изобщо, задник такъв?
Емо въздъхна примирено и избърса едрите капки пот от зачервеното си лице.
- Защо не кълве, мама му стара?
Той и Боби планираха да отидат на риба още от трети курс в университета. Оттогава бяха изминали почти седем години, през които първоначалната идея се бе превърнала в някакво безумно вманиачаване. Някакъв тотем, свързващ двамата приятели по много особен начин. Не знаеха как точно проработи тази магия, но във всеки случай малцина се досещаха за нейното съществуване.
Почти винаги, когато останеха заедно и особено когато бяха пили повечко, разговорът им неизменно се завърташе около предстоящия риболов. Крояха планове, насрочваха дати, избираха си място и потъваха в мечтания. Случваше се от време на време да похарчат и по някоя друга парá в някой специализиран магазин за макари, кукички, блесни и всевъзможни джунджурии – все необходими приготовления за големия ден. Този ден така и не идваше, но това изглежда изобщо не беше важно. Поне до миналата седмица.
- Даваш ли си сметка, че се изтъркаляха бая годинки оттогава – бе попитал Боби.
- Има такъв момент. Май моментът да запалим мотора дойде, а? Кай, Боби, прав ли съм? – бе отвърнал Емо и двамата знаеха, че този път нищо няма да ги спре. Те нямаше да позволят.
Още на другата сутрин Боби връчи молба за отпуска на свъсената директорка.
- По средата на сезона ли, скъпо момче?
- Налага ми се.
- Много ли?
- Много.
Свъсената директорка не попита нищо повече, нито пък даде знак за това, какво управленско решение ще вземе.
- Майната й – бе реакцията на Емо, докато слушаше възмутения си приятел. Мене не ме пуснаха, обаче аз бях на доктор.
- Много ли си зле, скъпо момче? – бе попитал на свой ред Боби.
- Много.
Следващият ден беше истинска треска и превъзбуда, което ужасно изнерви жената на Емо, тъй като базов лагер по случайност се оказа кухнята й. Двамата стягаха такъмите си и бяха в отлично настроение. Първо навързаха сума ти кукички, навариха най-различни помии, рецептите за които грижливо изчетоха в последния брой на “Въдичар” (много интересен вестник за свободното време). Към обяд опънаха дори палатката, купена на една разпродажба от някакъв пенсиониран пожарникар и се оказа, че няколко колчета липсват.
- Люси, да си виждала едни такива метални пръчки?
- Емиле, моля те приберете това чудо, защото вече наистина ми лазите по нервите. Не съм ги виждала.
Вечерта двамата приятели пушеха цигари на терасата и гледаха с неприкрито пренебрежение минувачите, които си нямаха хал хабер за какво става въпрос.
- Ще си отсечем, колкото поискаме. Гората е родината на колчетата. Пълно е с тях. Трябва просто да намериш нещо по-дългто и по-тънко и си готов – каза Боби, спомняйки си как навремето дядо му умело подбираше колчета за домати и фасул, а баба му все не ги харесваше. - И да не забравим да вземем червеи. Това е най-важното.
- Боби, имам една идея – предпазливо поде Емо.
- Слушам те.
- Защо не се обадим на Пацо? Да го вземем с нас, а?
- Не.
- Защо да не дойде? Какво пречи. Той е свободен, нали го уволниха пак.
- Казах, не.
- Що бе, човек, няма да ни пречи, оня ден го видях. Знаеш ли в каква дупка е изпаднал?
- Пацо си е в дупка от гимназията, а това е два-три пъти повече от времето, което аз и ти прекарахме в очакване да идем на риба. Ще развали всичко. Дори времето ще се развали с този карък. Не го искам. Търпя го и него и дупките му всеки божи уикенд. Моля те, бъди разумен.
Емо явно не очакваше точно такъв отговор. Изгаси цигарата в парапета и реши да си признае.
- Може и да се ядосаш, обаче аз вече му казах.
Боби се ококори.
- Майтапиш се!?
- Едвам го навих – продължи Емил без видимо чувство на вина. – Виж бе, човек. Той е зле. Има нужда от нещо. Има нужда от нас. Затова са приятелите, Кай не съм ли прав?
- Не, ти сериозно ли...
В този момент на входната врата се звънна. На прага стоеше Пацо – умърлушен, облечен като за бар с невероятно дълга въдица в ръце.
- Боби, ела да видиш как се е подготвил – извика Емо от коридора.
Боби изпъшка примирено, плю през терасата и влезе вътре. Видът на Пацо моментално го развесели.
- Така ли се разхождаш по улиците? Това, дето го държиш е телескоп и се сгъва, Пацее!
- Аз откъде да знам – смотолеви новодошлият.
- Представяш ли си, как го е събрал тоя прът в автобуса, а Емо?
- Не можа да се събере. Дойдох пеш.
Пацо не бе взел никакво участие в приготовленията, като се изключи факта, че си бе направил труда да вземе дългия телескоп назаем от съседите на долния етаж. Дадоха му го без всякакви пазарлъци и условия, защото хората предусещаха, че така няма да им се мярка поне два-три дни и терорът, на който ги полдагаше, надувайки уредбата си до дупка, ще спре за кратко. За да не се чувства излишен, Емо го натовари с отговорната задача на другата сутрин да купи червеи.
- Два пакета бял и три торен. Нали запомни? Торен направо четири. Нали няма да забравиш?
Естествено, че забрави. Това се установи, когато бяха на някакви си сто и петдесет километра от града. И Емо и Боби много се смяха, въпреки че Боби трябваше да глътне два аспирина, за да потисне задаващото се главоболие.
- Ще си наловим там. Пълно е с червеи.
- Пацо, разбрах, че си имал някакви проблеми, нещо не е наред ли?
Пацо погледна с укор Емил и не каза нищо.
- Уволнили го и продал москвича – помогна му Емо.
- Това го знам. Това е дупката от миналата седмица. Впрочем, защо си продаде колата?
Пацо изобщо нямаше намерение да говори, но много добре знаеше, че Боби няма да го остави на мира.
- Прибирах се вкъщи от складовете... Нали знаеш, че карам бавно. Нали знаеш, че таралясника загрява и затова карам бавно. Всички ме изпреварват. Всякакви селяни с бързи коли. Нещо се бях нервирал. По едно време пред мен някакво гадже с трабант. Едвам крета. Сигурно работеше само единия цилиндър, защото наистина вървеше адски бавно. Не издържах и газ, газ, газ. Могло, а? Викам си ...
- А оная кво ли си вика? – заяде се Боби.
- Настигна ме на светофара, беше червено, спря ми отдясно, отвори прозореца и знайш ли кво ми каза? Каза: “Ти си един комплексар с москвич”, тва ми каза.
- И ти отиде и го продаде?
- Ъхъ. Пет стотака.
- Намери отнякъде още пет и си вземи една по-добра таратайка.
- Нямам пари.
- Е, нали са ти броили пет стотака?
- В складовете имаше ревизия. Гледаха, смятаха, към две хилядарки липси изкараха.
Емо подсвирна.
- Е, ти да не би да си се подписвал за МОЛ.
Пацо не отговори, а и не беше нужно.
- Дадох на шефа петте стотака. Той щял да ме съди не знам си за кво. Взе парите и ме изгони... Поне няма да връщам останалите.
- Чакай малко, чакай – каза Боби. – Искам да уточня нещо. Нещо, което е много важно. Отговори ми, ама честно. Ти заради липсите ли продаде москвича, или заради онази с трабанта.
Пацо помисли секунда, две и отвърна:
- Заради липсите. Честно.
Боби наби спирачки и когато колата напълно спря се обърна назад.
- Човек, ти не разбираш ли какъв ти е проблема?
Пацо гледаше някъде надолу.
- Че нямам нито пари, нито работа, нито кола малко ли е?
- Да, приятелю, това ти е най-малкия проблем. Има голяма разлика. Когато ми каза, че си продал москвича, след като оная трътка ти била разбила самочувствието, се зарадвах. Викам си: “Брей, Пацо е взел решение”. Вярно, тъпо, но все пак е нещо, нали. Не разбираш ли разликата? Продал си москвича, защото си бил принуден, а не защото си искал. Ето това ти е проблема на теб. Винаги чакаш нещата сами да дойдат. Просто да се случат. А те се случват постоянно. На теб вечно нещо ти се случва. И сега ако почнеш да се оплакваш отново, ще ти кажа, че си един пълен комплексар, който няма дори москвич.
- Боби, стига. Дай на първа и потeгляй. Глупостите край нямат. Не сме се събрали за това. Давай, че рибата избяга.
- Избяга! На Пацо москвича избяга – измърмори Боби и тръгна също така внезапно, както беше спрял.
Емо предложи да прекратят този разговор, защото отлично знаеше, че темата е зациклила във времето. Допреди две, три години двамата с Боби често спореха за “дупките” на Пацо, опитвайки се да му помогнат. Въпреки своето разнообразие, тези така наречени “дупки” най-често имаха един и същ резултат – алкохолно умопомрачение, натрапчиви мисли, апатия, агресия видиотяване – с две думи – нещо средно между запек и разстройство. Споровете бяха повече за техните причини и предпоставки, отколкото за самите дупки. Емо бе абсолютно убеден, че Пацо е просто поредната жертва на обстоятелствата, докато Боби имаше повече теории. Номер едно: Пацо си е виновен сам за всичко. Номер две: Виновна е майка му, приятелите, съседите, но преди всичко той си е виновен сам. Номер три: Пацо е много болен и трябва да потърси съвет от специалист. И накрая, последната теория, която обезсмисляше всички останали, гласеше: Пацо е тъпак.
Самият Пацо обикнвено мълчеше и слушаше. Много рядко вземаше отношение към собствените си дупки и бе по-склонен да се съгласява с Емо. Всъщност с Боби се съгласи открито само веднъж и то с теория номер две.
С времето случката бе избледняла в спомените, но в общи линии всички помнеха, че бе последното лято преди да ги приберат в казармата. Бяха отишли на море заедно, за да си поживеят по мъжки. Изневиделица Пацо се влюби в някаква, която не носеше горнище на плажа и прошепна нещо на приятелката си, когато видя татуировките му. В дванайсет часа на обед и в най-голямата жега Пацо бе приключил с бутилка впикнясала водка и вече бе неудържим в желанието си да се запознае с “безгорнището”. Домъкна се до кърпата й, залитна веднъж-дваж, хълцукна, измуча нещо нечленоразделно, след което без всякакво предупреждение оповръща всичко в радиус от три-четири метра. Стана му много неудобно, но не му оставаше нищо друго, освен да отиде да се измие на прибоя, след като се извини възможно най-учтиво. Когато стигна до водата, измуча отново и се пльосна като нерез на плиткото. За една бройка не се удави, добре че “безгорнището” му гледаше сеира през цялото време и щом видя, че спря да мърда, изтича да каже на спасителите. До края на престоя, след тази история Пацо бе в дупка. Отказваше да се храни, не говорше, сърдеше се, а за ходене на плаж и дума не можеше да става.
Емо бе взел много правилно решение: сега отиваха да се забавляват и нямаше смисъл да си развалят настроението.
- Пацо, извинявай, че ти го казвам, обаче ти си пълен тъпак – каза Боби, колкото да обобщи тирадата, която при други обстоятелства би избълвал и да покаже, че е изцяло съгласен с предложението на Емил.
Пътят пред тримата приятели се заизкачва и след всеки километър имаше все по-малко коли. Накрая движението изчезна съвсем. Сякаш някой скъса връзката между тях и останалия свят. Въздухът имаше друг вкус, небето друг цвят, лятото беше друго. Не бе онова тягостно градско лято, което нощно време отнема съня, а денем кара всички да миришат лошо. Не. Дори в иначе задушното купе на автомобила се усещаше, че са се пренесли в новото лято. В лятото от детските рисунки – едно слънце, едно облаче и гора. Приветливо, чисто и безобидно. Лято, което идва тогава, когато най-много го желаеш, обсебва те и те прави част от себе си, без да те прави свой пленник. Сякаш казва: ”Ще си отида, самó ще си отида щом спреш да ме искаш”. И когато дойде време се изнизва деликатно, оставяйки след себе си спомена и обещанието да се завърне.
- Хá - извика победоносно Боби! Още една зеленикава кикирица увисна безпомощно на въдицата му. Върхът на пръчката се бе огънал, като че бе хванал дядото на всички шарани по света. - Хá - изкрещя още веднъж, докато се опитваше да откачи лигавото създание за да го напъха при останалия улов. Жабокът преглътна, примирен със съдбата си и се остави на иначе болезнената манипулация. – Скъсах ви! – рече Боби и гордо разлюля своята примамка над водата.
Вече си представяше как ще изпържи дузина бутчета, ще седнат вечерта около огъня и ще потънат в сладки приказки. Тук, далеч от всички, щом слънцето залезе и тримата приятели се съберат пред палатката досами брега, тогава няма да имат значение нито лошия късмет, нито безкрайните тревоги и проблеми, нито дори москвича на Пацо. Пламъците ще огряват опиянените им лица, ще мирише на пушек, на гора, на скара и на градински домати. “Ще бъде хубаво, ще бъде така, както го искаме”, мислеше си Боби и съвсем неусетно извърна поглед към небето. Сянка. Някъде зад хоризонта пълзеше тъмна сянка. Беше прекалено далеч, но нейната поява го накара да изтрезнее на секундата. Това са облаци и да се превърна в мотриса, ако не завали дъжд. Погледна в противоположната посока – нищо. Слънцето бавно напредваше към отсрещните хребети и вероятно не притежаваше способността на Боби да се паникьоса от възможността да се изсипе порой, който да развали всичко. “Ще вали и още как” - продължи да се самонавива уноищожителят на жаби. “Няма просто да росне за половин час, а ще се лее цяла нощ и не само че няма да има скара под звездите, а ще има кал, много кал, ще джвакаме мокри докато събираме палатката, после ще спим в колата, а вътре ще мирише на мухъл и на Пацовите чорапи. Всичко е заради Пацо. Знаех си, че не трябва да идва”. Боби изпсува на глас и събра въдицата. Когато се ядосаше внезапно, бе способен на всякакви изстъпления. Вкъщи обикновено строшаваше нещо, което му бе подръка и после бързо се успокояваше. В дадения случай нямаше какво освен въдицата. Повдигна коляно и напъна с все сила. Ако не я бе събрал само преди миг, несъмнено щеше да се чуе едно такова “прас” и край. После щеше да се успокои, да започне да съжалява и веднага пак да се ядоса. Засили пръта към брега, с надежда, че поне макарата ще се спраска на някой камък, но и това не стана. Избесня окончателно. Откачи плика с наловените жаби, подхвърли го нагоре и се опита да го уцели с най-яростния си ритник, обаче изгуби равновесие и цопна по задник във водата. Само на метър от него започна безразборна евакуация на спасяващите се животинки.
- Какво беше това? – попита Емо, който смътно дочу шумотевицата откъм отливника и след като не получи отговор от Пацо се провикна: - Бобиии, какво става?
Оттатък вече ясно прииждаха псувни и ръмжене.
- Сигурно е изпуснал нещо голямо, а Паце?
- Ъъъ...
- Паце, нещо май времето се зафундари. Много хапят мухите. Такъв задух е преди буря. Кай, прав ли съм?
- Няма да вали – съобщи Пацо авторитетно, без да поглежда нагоре.
След няма и двайсет минути първите едри капки достигнаха водата, образувайки мехурчета и кръгчета по цялата повърхност.
- Май ми кълве – каза Пацо, докато се взираше в окръжностите около плувката си. Бе прекалено пиян за да усеща барабаненето на дъждовните капки по собствената си глава.
- Давай да събираме.
Емо стана и започна да навива макарата. Силен вятър накъдри застоялата вода и сякаш промени дори цвета й. Отнякъде се донесе глух тътен и после отново и отново. На няколка километра бурята ревеше страшно и изпращаше своите настойчиви предупреждения. Дъждът се усилваше постепенно. По-големите и бързи капки шибаха наоколо с такава сила, че по-младите дръвчета за секунди се разделиха със зелената си премяна, оставайки голи, уплашени и някак призрачни. Емо се суетеше около палатката. Опитваше се да прибере колкото може повече неща вътре. Къде се губеше Боби. А и Пацо. Защо по дяволите не ми помогне, вместо да държи онзи телескоп като хипнотизиран. Притъмня. Една мълния удари съвсем наблизо, а оглушителния гръм накара тъпанчетата на Емо да запищят. Пацо невъзмутимо заметна и отново се вторачи в безкрайната игра на кръгчета и мехурчета. Сега те бяха толкова много, че караха водната шир да ври подобно на пъклен казан.
Боби изскочи измежду дърветата. Тичаше към палатката, а физиономията му бе по-мрачна и от облаците, които бяха задръстили небето. Някакво водорасло се бе залепило на мокрото му чело и така наистина приличаше на разсърден воден дух.
Емо разпери ръце въпросително. Дъждовна струйка се процеждаше от сплъстените му къдрици.
- Не чувате ли, че викам? – изрева прегракнало Боби и в движение засъбира разпънатите походни столчета.
Нова гръмотевица.
- Къде се губиш?
- Забравú да си тръгнем с колата, докато не изсъхне. Опитах да я преместя от дерето, обаче водата е до колене. Ще се издавим. Къде е оня малоумник?
- Лови още – изграчи на свой ред Емо, опитвайки се да надвика тътена на бурята. После съвсем тихо добави. - Натаралянкал се е както той си знае.
- Какво? – недочу Боби.
- Къркан е! Не е спрял от сутринта. Имаш нещо на главата.
Боби махна отчаяно с ръка и запипва лицето си. В този миг ослепителна светлина избухна навсякъде. Една мълния, точно над главите им замръзна във въздуха подобно на гигантски стълб, който се прицелва, за да избере къде да удари с цялата си мощ. Краят му се раздвои като език на змия и полетя стремглаво надолу. Сякаш разпадайки се на съставните си части, светкавицата продължи да се разклонява и докато стигна земята вече приличаше на огнено дърво, обърнато обърнато с дънера нагоаре. Едно електрическо клонче с дебелината на химикалка се отби натам, където Пацо замяташе своя четириметров телескоп. Всичко стана за някаква стотна от секундата. Дългата въдица изжужа като трансформатор, а Пацо усети само леко опарване дълбоко в мозъка. Боби и Емо добре видяха как всичко се превръща във филмов негатив. Пацо и телескопа бяха един бял, а на всичко отгори и обърнат образ на фона на пълен мрак. Една много добра рентгенова снимка за спомен от риболовния излет. Замириса на озон и изгоряло, а пороят продължи да се точи без да обръща внимание на случилото се.
След като превъзмогнаха първоначалното вцепенение, обладани от див ужас, двамата приятели се стрелнаха към ударения от гръмотевицата.
Пацо изглеждаше точно така – като ударен от гръм. Стоеше прав, в позата, в която бе изненадан от небесното явление. Телескопът бе овъглен, косата му стърчеше наелектризирана и най-важното – по всичко личеше, че бе отървал кожата някак си.
- Пацо, добре ли си? – попита Емо съвсем предпазливо, след като двамата с Боби се бяха изправили само на метър от “пострадалия”.
- Пацо, кажи нещо! Изплашихме се!
- Хванах една риба – простичко каза Пацо. Хванах вълшебната слънчевка!Ú
Боби и Емо се спогледаха. В очите им се четеше истинска тревога и загриженост. Приятелят им все пак бе жив и не изглеждаше чак толкова зле. Погледът му бе мътен и отнесен, но това би могло да бъде и от погълнатия алкохол.
Пацо бе хванал слънчевка и много искаше да разкаже какво се бе случило. За съжаление клепачите му потрепериха, натежаха, очите му загубиха фокус, раздалечавайки се от местата, където трябва да бъдат. Накрая колената му омекнаха – времето да изгуби съзнание бе дошло. Припадна много артистично. Припадъкът му подхождаше повече на театрална героиня, отколкото на ударен от гръм. За миг Боби си помисли, че се преструва и за малко да го остави да си разбие главата. Подхвана го в последния момент, след като си даде ясна сметка за сериозността на ситуацията.
- Емо, в аптеката на колата имам ампули с амоняк. Бягай, донеси я цялата. Бързо.
Емил се засили без колебание като в движение занабира номера на бърза помощ по мобилния си телефон. Съзнанието му бе блокирало до такава степен, че отказваше да приеме простата истина – на мястото, където се намираха, липсваше всякакъв обхват. Продължаваше да вали. Боби се взря в лицето на колабиралия. Дъждът бе оправил накокошинената му прическа, дишаше тежко, но равномерно, а устните му сякаш се опитваха да прошепнат нещо. Боби се наведе още малко и дори чу какво бълнува или поне му се стори, че чу. Бе нещо подобно на Крана, Криана, Кирана...
- Керана ... Ке-рана ...Ке... рана – поправи се Пацо.
- Пацо, по-добре ли си?
- Керана...
- Керана?!
Керана бе името на вълшебната слънчевка, уловена от Пацо. Само че той бе в безсъзнание и нямаше как да разясни този факт на уплашения си приятел. А и едва ли щеше да го успокои особено, ако бе в кондиция да уточни тази подробност.
Слънчевката се хвана съвсем между другото. Пацо намота кордата от скука. Това правеше в промеждутъците между бомбичките с мастика. Събираше макарата, проверяваше стръвта и замяташе отново. Когато повтаряше за пореден път отегчителното упражнение, с изненада установи, че е закачил нещо. Това нещо бе съвсем дребна рибка с жълто коремче, остри шипове и изцъклени очи. Внимавайки да не се убоде, Пацо я стисна за хрилете и откачи кукичката.
- По-леко, искаш да ме размажеш ли? – проговори рибата с човешки глас. Пиеш, а? Като те гледам сигурно си мислиш, че си хванал златната рибка? Колко си зле само... тц-тц-тц.
Пацо стоеше опулен и напълно втрещен, отпусна хватката и бавно доближи рибката до ухото си. Разклати я лекичко като че ли тя бе неговата спестовна касичка от детството му и сега проверяваше дали се е напълнила.
- О-о-о! Я стига - изкрещя рибата право в тъпанчето му и той още по-стъписан понечи да я запрати обратно във водата.
- Неее! Недей! – извика тя, колкото й глас държи. Но щом видя, че Пацо я послуша, спокойно каза: - Беше ме погнал един сом, знаеш как е, и тъкмо да ме налапа, видях кукичката. Аз по принцип на тия глупости не се хващам, обаче нямах друг избор. Спаси ми живота, бог да те поживи, едно добро дело стори, че ме извади. Тъкмо навреме. Ти кой си?
Пацо понечи да каже нещо, но езикът му залепна за небцето и само поклати глава.
- Аз съм Керана и съм риба от миналата есен. Всъщност всичко е много по-сложно, а като те гледам колко си... май по-добре да си мълча.
Пацо измуча.
- Добре, добре, сигурно е голям шок за теб това, че виждаш говореща риба. Да ти кажа честно и аз не знаех, че мога да говоря допреди да ме извадиш. Там, във водата, съм заета с други работи. Ловувам, бягам, крия се, хвърлям хайвер и такива разни – изобщо не говоря, ама и ти май не си от приказливите, а?
Пацо клекна и се вгледа още по-внимателно в своята люспеста събеседница.
- Какво си ме зяпнал толкова? Аз съм слънчевка. Сигурно имам и латинско наименование, само че не го знам, а и не ме интересува. Там долу латинските имена нямат особено значение.
Все така клекнал, Пацо преглътна с усилие и измуча още веднъж. Най-често мучеше по два пъти. Това бе сигурен признак, че е мъртво пиян.
- Преди не бях слънчевка, изобщо не бях риба допреди миналата есен ... Бях една съвсем обикновена дърта знахарка и живеех ей там по-надолу накрай селото. Дали защото вършех много добрини или защото си бях бая на възраст ... виж какво стана!
Пацо измуча за трети път.
- Е, правех и магии отвреме навреме, ама повечето бяха добри – за цяр, против уроки, такива разни. Хората ме знаеха и все при мен идваха ... Дядо Славчо, да му опустее кратуната проста, загубил магарето, идва и вика един ден:
- Бабо Радо, присъни ми се месечината. Рече ми: “Цяла нощ съм на небето, все ще видя твоето магаре нейде. Да идеш при баба Рада, да й кажеш да ме свали от небето, да ме изкъпе в язовира, пък аз нататък си знам.” Затуй съм тук, бабо Радо.
- Хич не щях аз с месечината работа да подхващам - продължи рибата, - ама човещина, мож ли отказа. А ти, между другото, не ме гледай като изтърван, а вземи да ме топнеш за малко във водата, че това слънце ми изсуши кожицата. Плюнката ми пресъхна за водица.
Пацо стана бавно и пристъпи към брега. Докато носеше слънчевката се закле пред себе си да не пие ни капака повече мастика.
- Дойдох по мръкнало откъм долу, откъм преливника и зачаках месечината. По едно време - ето я и нея. Викам й: “Слизай да те къпя, а ти да намериш дядо Славчовото магаре”. Слезе тя долу, ей такава, като тава голяма. Смее се. Натиснах я във водата, ама стари кокали държат ли, хлъзнах се и ... Удавих ли се, кво стана, не се усетих. Това беше лани есента. Тогава имаше баба ти Рада, сега ей ме нá.
Пацо потопи главата на рибата във водата и се огледа. Веднъж преди бе имал халюционации, но тогава някак си знаеше, че това са халюционации и всичко бе наред. Сега, обаче, бе различно. Слънчевката отпи няколко глътки вода и изохка доволно.
- О-о-х, Бог да те поживи! Едно добро дело стори. Голямо добро е на жадния водица да дадеш.
Пацо за секунда поиска да пусне странното създание в язовира, но нещо отвътре го спря.
- Сигурно се чудиш, защо преди бях Рада, а сега съм Керана. За да ти стане ясно ще трябва да започна отначало.
Когато се озовах в това тяло, тук вече имаше някой... Всъщност освен мен имаше още двама. Един летовник, по име инж. Найденов се опитвал да лови риба с ток преди трийсетина години и както се разхождал бос с навити крачоли по брега го разтресло. Като отворил очи, вече бил слънчевка. Там заварил първия обитател на това тяло – някакъв турски спахия, който говорел български много слабо за да обясни на инж. Найденов как се е превърнал в риба. Ама е било преди поне 200 години и този язовир още го е нямало. Когато аз дойдох, хич не ми се зарадваха. Дотогава били мъжка слънчевка, сега какво щели да правят ... Изпокарахме се от първия ден – разправии, кавги. Все пак съгласи се с мен, че това тяло е прекалено тясно за един спахия, един инженер и една дърта баба знахарка. Накрая решихме – ще се редуваме. Всеки по една година. Един ще живее пълноценно, ще се храни, ще мисли, ще оцелява, а останалите двама ще бъдат просто дремещи пътници. Нещо такова. Остават ми месец-два и после е ред на инж. Найденов, а по-догодина на Кемал – спахията, стига здраве да има. Та бях тръгнала да ти разправям защо се казвам Керана. Много просто – Ке от Кемал турчина, Ра – от мойто си, баба ти Рада и На – от инженера Найденов. Лесно и просто. Този, инженера де, искаше пред името да има и едно инж., обаче да си гледа работата. Когато наесен той поеме вахтата, да се представя както си иска: инж. Керана, проф. Керана, доц. Керана – все ми е едно... То и за името бяха едни разправии ... Като че ли на някой там долу му пука как се казваш. Загубена работа. Я ме топни пак за малко и виж ако сома си е отишъл направо ме пускай да си ходя, че гледам, буря се задава.
Пацо бе мълчал през цялото време и усети, че все пак е добре да каже нещо.
- Ъ-ъ-ъ ти, такова, изпълняваш ли желания?
- Хá! Че колко пъти да ти казвам, че не съм златна рибка, а най-обикновена слънчевка. Това, че говоря, не променя нещата. Съжалявам. Голям карък си май? Хич не ти върви.
- Ъхъ. Така е – каза Пацо. – Аз, такова, ако беше златната рибка, само едно щях да си пожелая. Да спреш каръщинята и лошия късмет – само това. Друго не искам.
- Това е лесна работа – избъбри Керана. Сам можеш да я свършиш. Слушай сега и запомни добре. Ще дойдеш довечера или утре вечер по месечина, когато слезе най-ниско, ще я свалиш от небето за да я изкъпеш. На нея й кажи, каквото ти тежи, а тя си знае работата. Запомни ли?
- Ъхъ.
- Само недей да прекаляваш, че тя месечината е малко лукава. Все се смее и знаеш ли... Иначе няма страшно. Само тя може да ти помогне. Вземи сега един по-голям камък и го метни там, откъдето ме извади. Няма начин да не изкараш акъла на оня сом, ако още ме дебне.
Пацо взе един голям камък и го метна в язовира. Изчака повърхността да се успокои и нежно доближи слънчевката до водата.
- Мисля, че сега е безопасно. Е, сполай ти още веднъж. Дано месечината ти помогне.
Рибката изгърчи тяло, плесна веднъж с опашка и се стрелна към дълбокото. Плуваше много бързо.
Пацо постоя известно време загледан във водата, след което извади от раницата си последната мастичка и отпи жадно. Вместо познатия му вкус в гърлото и ноздрите му нахлу някаква отвратителна гадост. Задушаваше се и искаше да повърне. Отвори очи, задавен от страхотна кашлица. Не знаеше къде се намира. Вода обливаше лицето и тялото му, беше много студено ...
- Дойде в съзнание! – извика Боби, продължавайки да държи ампулата с амоняк под носа на Пацо.
- Паце, виждаш ли ме? Добре ли си?
Напрежението от лицето на Емо изчезна мигом и той моментално възвърна спокойната си ведра и добра физиономия.
- Изкара ни ангелите бе, Паце! Голям късметлия си ти.
Пацо позна приятелите си и се усмихна изтерзано.
- Ей, мислех, че съм полудял. Говорех си с някаква риба ...
- Удари те гръм – каза сериозно Боби. – Щом спре бурята и изкараме колата ще те заведем на лекар. Изглеждаш добре, но все пак не е лошо да те прегледат.
- Добре съм, Боби, нищо ми няма. Никакви лекари.
Бурята изтощаваше силите си и това се усещаше във въздуха. Дъждът стана по-тромав и отслабна. Капките натежаха и сега всяка от тях образуваше големи сапунени мехури на водната повърхност. Небето лека-полека се проясняваше. Вадите, повлякли листа, съчки и удавени буболечки, взеха да помътняват и вече нямаха енергията да променят посоката си след всяка преграда. Големи локви наклякаха около палатката на тримата приятели. Много скоро и слънчевата светлина се върна, прорязвайки черните облаци със снопове топли лъчи. Само след четвърт час, единствения спомен от бурята бе маранята, която се стелеше на пластове и една далечна пъстра дъга, оцветяваща току-що изпраното небе. Животът възвръщаше нормалния си ход. Колата на Боби не помръдваше. Задните колела бяха заседнали дълбоко в разкаляната пръст и нищо не помогна. Емо и Пацо бутаха ту отпред, ту отзад, после с голи ръце загребаха лепкавата кал, но капанът бе прекалено жесток. Боби настъпваше педала на газта, буталата ревяха страшно, но скоро стана ясно, че ще трябва да нощуват в наводнената палатка.
- Утре като напече ще изсъхне за няколко часа. До обед ще е циментирано и няма да имаме грижа - каза Емо. - Тъкмо ще си пробваме късмета на нощни плувки.
- Пацо, сигурен ли си, че всичко е О.К. с теб? – попита Боби.
- Нищо ми няма. Само дето като пипна нещо, удрям ток, но това сигулно е нармално, ще ми мине.
- Статично електричество – постави диагнозата си Емил. - Чувал съм за такива истории. Оставете, по-добре да си направим един нощен риболов, а утре – лесна работа. След дъжд кълве най-много, кай Боби, прав ли съм?
Същата вечер мракът дойде някак по-рано. Цялата церемония около залеза сякаш бе някаква съкратена и претупана версия на нормалния ход на нещата. Това не впечатли никого – напротив. Боби и Емо нямаха търпение да изпробват светещите си плувки. Пацо също изглеждаше доволен от бързото настъпване на нощта. Тъй като мълнията бе унищожила въдицата му сега просто можеше изцяло да се отдаде на алкохола и спокойно да чака появата на месечината.
Малко преди полунощ Емо наруши напрегнатото спокойствие.
- Боби, дай да извикаме Пацо, къде се завря пак тоя тип, айде, че ми стана скучно без него.
- Шшт тихо, кълве.
Боби подскочи и ловко хвана въдицата, обирайки с едно движение ненужния луфт. Плувката потрепна лекичко още веднъж и после рязко, светлината изчезна напълно. Емо също подскочи развълнуван. Така кълвеше само едрата риба. Боби засече и започна да върти.
- Хвана ли? Има ли нещо?
- Не знам. Дай, дай кепчето! Май има нещо...
Разочарованието бе голямо. Винаги е много неприятно да чакаш с часове и когато клъвне, да се окаже някое смешно рибе, което само да вдигне адреналина и изяде стръвта. Боби не се сдържа и тегли една майна.
- Слънчевка, нали? – рече Емо. – Трябва да пуснат щука да я изчисти. Една да остане, се наплождат и после няма отърване. Дай на мен да я откача. Старите рибари ги удрят в земята за късмет.
- Айде сега, приказки ли са това? – каза слънчевката съвсем изневиделица. – Щуки-муки, ала-бала. Не ми стига каракудата, само щуки ми липсват. Какво сте ме зяпнали, аз съм най-обикновена слънчевка. Казвам се Пакерана. Па – от Пацо, Ке – от Кемал спахията, Ра – от мойто си Рада и На – от инж. Найденов. Вие сигурно сте приятелите на Пацо. Нямате късмет. Елате след три години, тогава е негов ред.
