петък, 6 август 2010 г.

Редник Пенчев

Представете си зима и студ. Казарма. Кучи студ…Рота новобранци ринат сняг. Посинели и вкочанясали. Мокри крака. Ръцете им залепват за греблата, а вятърът стърже стриганите им вратове…

Стар войник лежи в спалното до печката и дреме. Завит е с пет одеала. Може всеки момент да го извикат за някоя глупост и да му развалят кефа. Не го викат.

Чува новобранските псувни отвън, но не му пука. Печката думти и лъха приятна топлина. Той се свива на кълбо под петте одеала и се усмихва в блаженство. Идва му пръдня. Да я задържи или да я пусне? Пръднята пропуква глухо изпод одеалата…Единственото нещо, което прави е да уплътни хубаво завивките, да не би да излезе. Представя си я как ще мирише ако я пусне навън. Ужас! Не. Няма да я пусне. Печката няма да изгасне поне още няколко часа, новобранците има да бачкат до мръкване и още един ден от службата ще мине бавно, но леко. А и таз пръдня дето го гъделичка така сладко под петте одеала….

А сега си представете същото място през лятото. Старият войник си е пак в кревата – този път на хладно. Вън е мор. От две седмици върлува дизинтерия. Никакви отпуски, никакви свиждания, никакво прескачане на оградата, болестта не трябва да напуска пределите на казармата.

Пръв се сгърчва от спазми готвача, после помощник готвача и до вечерта цялата работна група в кухнята е откарана по спешност във Военна болница.

Старшината влиза в спалното, където дреме старото куче и крясва:

- Ефрейторе, ако видиш некой да влиза у санитарния възел повече от един път на ден, искам да ми докладваш по най-бързия начин!

Старшината е загрижен и има защо. Единствено в неговия взвод все още няма болни.

- Нали разбра! – напомня заповедта си той- Само по веднъж на ден!

Взводът започва да ходи по нужда навсякъве, само не и в санитарния възел, пред който е поставен дневален с тефтер. Отмята се всяко изхождане. След няколко дни командващият оглежда района с отвращение, спомня си собствената заповед и отива пак при ефрейтора.

- Айде, нека да са два пъти. Но искам да ми докладваш по най-бързия начин. Усри не ща!…А, и искам хлор навсякъде! Дезинфекция, ефрейторе, дезинфекция. Защото, не взема ли тринайста заплата по Коледа, ще те изпратя лично на връх Еледжик да носиш службата…Аз имам жена и деца, лесно ви е на вас…

Същата вечер войската повръща, а причината е, че чиниите в кухнята вместо с вода са изплакнати с концентриран хлорамин…

- Ефрейторе, изпрати две бичкии да донесат ядене от КаПеТо, да е чисто, че ще вземат да измрат и няма кой да дава наряд! – нарежда старшината още по-угрижено. – Няма кой ли? Само Пенчев ли не повръща? Ами да отива той тогава и още някой…Иванов да тръгва с него, хем да го види докторицата горе, че зле ми се вижда момчето. Да не вземе да стане някоя беля…ама ви е много лесно на вас, майка му стара!

Редник Пенчев беше късметлия. Винаги му се разминаваше. Заспа още на първия си пост и оттогава проспиваше всеки свой наряд. Полягаше там, където свари – в спалното при почиващата смяна, в караулното, във въглищарника, в сладовете, в джиповете, в пилотската кабина на един бракуван МиГ, а дори разказваха, че се скатавал в офицерската сауна… Беше като един сънен призрак, който се появява от всевъзможни места и никой от командването не може да улови. Устройваха му клопки и засади, но Пенчевият късмет работеше безотказно.

Един път заспал в тревата, полазили го мравки, та му се наложило да се намъкне във войнишкана баня, да включи бойлерите сам и да се полива под душа, докато не източи близо тон вода. И пак му се разминало.

Други бойци, които бдително охраняваха и отбраняваха поста, биваха хвърляни в ареста за далеч по-малки издънки. Редник Даскалов например, бе хванат да бере краставици в оранжерията. За да се измъкне от конфузната ситуация, наквасил ефрейтора, че това всъщност била негова идея и заповед. Впоследствие се оказало, че краставиците били за дежурния офицер и случаят се потулил от самосебе си.

Редникът Иванов бе сгащен да си пържи филийки в столовата, вместо да патрулира. За тази си проява бе докладван лично на командира на дивизията и впоследствие наказан съгласно устава. Такива истории…

Всички ядоха от хлориранана посуда, но само на редник Пенчев не му прилоша. Щастлива звезда, карма и прочее.

Така беше и в деня, когато ефрейтора ги изпрати да донесат храна от КаПеТо. Пенчев тикаше количката с празни баки, усмихнат и доволен, а до него редник Иванов едва местеше омекналите си крака. Щом стигнаха горе, Иванов незабавно бе изолиран в импровизирания лазарет. Премериха му температурата и го настаниха в самостоятелна стая, където да дочака резултатите от изследванията. Отвън Пенчев преговаряше с докторката:

- Госпожо старши лейтенант, знам, че 36 градуса е нормална темпераура, но разберете и мен…Имам сто наряда, а догодина ще са двеста! Мога ли да излизам всяка вечер сам в тъмното! Не издържам повече…

- Разбирам ви, редник, но службата си е служба!

- Никой няма да разбере, че не съм болен! Какво ще ви стане, ако ме оставите на стационар за седмица – две? Приятеля ми го вкарахте, мога ли да го оставя сам? Той е болен, ще се грижа за него.

- Ти не си болен!

- Госпожо старши лейтенант, обещавам до утре да се заразя! Моля ви, само няколко дни! На колене падам пред вас – ето!

След няма и пет минути Пенчев лежеше по пижама в съседното легло.

- Много ли ти е лошо? – попита той пострадалия си приятел.

- Минава ми…

- Тук не е зле, знаеш ли…Ама ще умрем от скука. Едно телевизорче да имаше поне. Умирам за телевизорче…

До вечерта Пенчев успя да изпроси телевизор от докторката. Как стана този номер, никой не разбра.

- Много ги успивам тези лейтенантки, Ванка! Ние хубаво вкарахме телевизорче, ама и вестници да ни носеха…умирам за вестниче сутрин!

Към края на седмицата редник Пенчев бе дресирал целия личен състав на лазарета. Освен първоначалните молби за телевизор и сутрешна преса, бяха уважени всички искания за шах, книги, кръстословици и дори “Не се сърди човече”.

Никой не безпокоеше двамата приятели, освен войника от кухнята, който им сервираше и отсервираше храната с педантичността на рум сървиз. Скоро и той спря да се появява, защото Пенчев не бе недоволен от факта, че закуската е прекалено рано, а обяда прекалено късно. Започнаха да им носят храна направо от Артелната – салам, халва, домати – като вкъщи!

Животът в изолатора се превърна в една приятна почивка. Един оазис насред многото мизерия и смрад. Пенчев тъкмо обмисляше с какви плакати да украси варосаните стени, когато пристигнаха пробите от лабораторията. Естествено секретите на редник Иванов бяха положителни, Пенчевите – не.

- Не можете да ме върнете в строя! – молеше се роденият под щастлива звезда. – Аз съм виросуносител!

- Нищо ти няма!

- А знаете ли, какво ще стане с мен във взвода, за дето дойдох за храна, а останах на стационар? Разбарете и мен! И аз съм човек…Не издържам повече…Всяка вечер сам в тъмното…

Този път номерът не мина. Иванов замина за ВМА, а Пенчев по обратния път в поделението, където застъпи наряд още същия следобед.

- Даскале – шепнеше той на редник Даскалов по време на развода. – Вярно ли е, че болните от дизинтерия са с раирани пижами в болницата? Другите са си с оранджеви, а инфекциозно болните с раирани? И не ги карат да правят уборки сутрин? И ги заключват следобед за да спят?

- Има ли такива, които не са готови да носят службата през следващиге 24 часа? – попита дежупният по полк, колкото да спази формалностите.

Редник Пенчев измарширува крачка пред строя, захвърли оръжието на земята и се прегъна на две.

Керана

Водата се плацикаше около босите му отекли крака. Силното лятно слънце жулеше изгорелия му гръб, а той с въдица в ръка продължаваше да джапа из полупресъхналия отливник.
На върха на кукичката си беше закачил цвят от лайкучка и с присвити очи дебнеше за жаби.
Допреди час на мястото на забоденото цвете имаше един от онези червеи, които заедно с приятелите си намери толкова трудно. Станаха рано и припряно започнаха да обръщат камъни, човъркайки с пръчки сухата земя. Не откриха нищо, освен една стоножка и един щурец, който им избяга. Почти се бяха отказали, когато един старец ги упъти към най-близката купчина оборски тор. Там също не ги чакаше голям берекет, но все пак беше нещо. Ако, обаче, знаеха какво ги чака после, едва ли някой от тях щеше да изтърпи отвратителната смрад с такова чувство за дълг към делото.
Боби се отказа пръв. Заби дръжката на въдицата в тинята, изпсува и се скри на сянка. Беше жаден. Отвори с токата на колана си бутилка “Кока Кола” и отпи. Имаше някакво необяснимо несъответствие между това класическо шише от Кола и всичко останало. Една голяма муха започна да пикира, но след като не си хареса място за кацане, избръмча в неизвестна посока.
"Дали пък няма да кълве на муха” – помисли си Боби и преглътна остатъка от напитката си.

В това беше целият проблем – не кълвеше. Рибата сякаш бе избрала този ден да се занимава със свои си “рибни” дела и бе решила да не обръща внимание на никого. “Ще наловя жаби” – беше следващото му хрумване, все така лишено от всякакъв ентусиазъм. “Ще хвана дузина тлъсти жабоци и дори, по дяволите, никой да не иска да ги яде, поне ще имам с какво да се занимавам”. Поседя така, полегнал на сухата трева, запрати бутилката Кола с вяло движение на няколко метра встрани, стана бавно, изтупа си задника и отиде до водата за въдицата.

На отливника е пълно със жаби, поне няколкостотин гадини се крият там – сигурен бе Боби. Огледа спокойната вода, въздъхна и се запъти към язовирната стена. Когато наближи отливника, спря и се заслуша. Искаше му се да чуе жабешкия хор. Изкряка няколко пъти, колкото да провокира земноводните твари, но след като не получи отговор, реши, че жабите са разкрили намеренията му и сега подло се крият.
Вече четвърт час бълташе из мътната вода и бе успял да хване два невероятно големи екземпляра, но бе далеч от победата в надхитрянето с безмозъчните лакомници. Щом усетеха присъствието му, по-пъргавите и вероятно по-глупавите с премерен отскок се гмуркаха в тинята и за Боби не оставаше нищо друго, освен да размята своята стръв наляво-надясно, с надеждата някой жабок да помисли, че лайкучката все пак е тлъста и безобидна конска муха. “Може би ако бръмчи, ще има по-голям ефект” – предположи той и вътрешно бе уверен, че в някой рибарски магазин се продават изкуствени насекоми, които бръмчат много прилично поне докато им се изтощи миниатюранта батерийка. В един момент усети, че бръмчи с уста, наподобявайки онази голяма муха, която му досаждаше докато си лежеше на сянка. Моментално спря. Като всеки човек от града, Боби страдаше от параноята, че във всеки момент околните ще забележат всяка проява на вътрешен живот и ще започнат да го отбягват. Човек не може просто ей така да се разхожда сред минувачите по улиците и да си бръмчи като муха или да бибипка като клаксон на “Лада” или нещо друго. Не е прилично и никак не подобава на трийсетгодишен мъж, който претендира, че разбира от тия работи...

Стотина метра надолу, някъде по средата на изкуствения водоем, там където брега описваше малки заливчета и гниещи дървета подаваха клоните си от мътната вода, се чуваха гласове. Останалите двама – Пацо и Емо. Емо дърдореше скорострелно и от такова разстояние не се разбираше нищо освен неизменния край на почти всяко изречение: “Кай, Пацо, прав ли съм?”. Пацо явно отговаряше на въпроси, които в по-голямата си част го дразнеха или просто не го интересуваха. Пухтеше, ъхкаше и си мънкаше нещо. Ако обаче някой застанеше някъде малко по-наблизо, или поне от правилната страна на лекия парещ ветрец, би чул части от техния разговор.

- Казвам ти, братле, една да хванеш и край с тебе, няма да искаш да си тръгнем... От там се почва, така се става рибар. Извади една, едничка да ти огъне пръчката и си се посрал. Слушай кво ти казвам. Боби ми го каза тва едно време и аз не вярвах, обаче нали се сещаш.... късмет – кило и двеста шаран. Пляяс. Не, братле, човек докат не види нещо сам, докато не пипне... Кай, Пацо, прав ли съм?...
- Ъъ...
- Гнус те било от червеи... тая сутрин... Допреди тая сутрин виждал ли си жив червей? Не си. Гнус те било. Видя. Кво? Запретваш ръкави и се гмуркаш в лайната. И кво? Гнус те било, а хвана най-много. Така е. Можеш да имаш мнение. Можеш да спориш, но щом видиш как е... Не ти се идваше... Дойде. Имай късмет, изкарай едно рибе и виж кво става. То е като с червеите. Кай, Пацо, прав ли съм?...
- Ъъ...
- По-тихо, братле, на риба не се говори. Шаранът усеща вибрациите.
- А, усеща ги!
Двамата помълчаха минута-две и Емо продължи да наваля:
- Какво се оплакваш, че си се алкохолизирал? Всичко е въпрос на нагласа. Сега, например, ей сега тука изобщо минава ли ти мисълта да къркаш? Погледни наоколо. Не се връзва. Няма стрес, няма защо да се наливаш. Няма депресия, няма дупки. Тук сте ти, въдицата и рибата. Затворен кръг. Няма място за пиене. Гнусно е някак си. Кай, Пацо, прав ли съм?... Е, една-две бири, обаче, това е друго. Това е жажда. От горещината. Това се вписва в цикъла... Ти въдицата и една бира. В случая не кълве. Няма риба. Жаден си. Отваряш си една и чакаш да клъвне. Това не е алкохолизъм, Пацо! Това няма нищо общо с глупостите, които дрънкаш. Това, че ти се иска да си отвориш бира в тоя пек не те прави алкохолик! Прав ли съм?...
- Ъъ...
Пацо нямаше нужда от никаква бира. За това Емо изобщо не беше прав. За нищо не беше прав и тъкмо затова Пацо се бе погрижил да зареди добре с пиячка. Багажника на колата предлагаше богат асортимент твърд алкохол, но му бе неудобно от момчетата да се подкара от сутринта. Затова бе турил в раницата и малки “бомбички” – 200 грамови мастики, с които бе почнал тайно и се бе наквасил така добре, че бе успял дори да повърне.
- Кай, Пацо, прав ли съм?...
- Гъл, гъл, гъл – ъхъ!
Но и Пацо не беше прав като си мислеше, че гъстите храсталаци са го скрили добре и Емо не подозира нищо.
- Какво ти пречи да си отвориш една бира и да задържиш до довечера. Ще си направим скара – цър-пър. Може да се качим на джанката и тримата като едно време... знам, че не може да не си взел “бомбички” и си ги цокаш една по една. Кай, Пацо, прав ли съм? Знам си стоката аз. Слушаш ли ме изобщо, задник такъв?
Емо въздъхна примирено и избърса едрите капки пот от зачервеното си лице.
- Защо не кълве, мама му стара?
Той и Боби планираха да отидат на риба още от трети курс в университета. Оттогава бяха изминали почти седем години, през които първоначалната идея се бе превърнала в някакво безумно вманиачаване. Някакъв тотем, свързващ двамата приятели по много особен начин. Не знаеха как точно проработи тази магия, но във всеки случай малцина се досещаха за нейното съществуване.

Почти винаги, когато останеха заедно и особено когато бяха пили повечко, разговорът им неизменно се завърташе около предстоящия риболов. Крояха планове, насрочваха дати, избираха си място и потъваха в мечтания. Случваше се от време на време да похарчат и по някоя друга парá в някой специализиран магазин за макари, кукички, блесни и всевъзможни джунджурии – все необходими приготовления за големия ден. Този ден така и не идваше, но това изглежда изобщо не беше важно. Поне до миналата седмица.
- Даваш ли си сметка, че се изтъркаляха бая годинки оттогава – бе попитал Боби.
- Има такъв момент. Май моментът да запалим мотора дойде, а? Кай, Боби, прав ли съм? – бе отвърнал Емо и двамата знаеха, че този път нищо няма да ги спре. Те нямаше да позволят.
Още на другата сутрин Боби връчи молба за отпуска на свъсената директорка.
- По средата на сезона ли, скъпо момче?
- Налага ми се.
- Много ли?
- Много.
Свъсената директорка не попита нищо повече, нито пък даде знак за това, какво управленско решение ще вземе.
- Майната й – бе реакцията на Емо, докато слушаше възмутения си приятел. Мене не ме пуснаха, обаче аз бях на доктор.
- Много ли си зле, скъпо момче? – бе попитал на свой ред Боби.
- Много.
Следващият ден беше истинска треска и превъзбуда, което ужасно изнерви жената на Емо, тъй като базов лагер по случайност се оказа кухнята й. Двамата стягаха такъмите си и бяха в отлично настроение. Първо навързаха сума ти кукички, навариха най-различни помии, рецептите за които грижливо изчетоха в последния брой на “Въдичар” (много интересен вестник за свободното време). Към обяд опънаха дори палатката, купена на една разпродажба от някакъв пенсиониран пожарникар и се оказа, че няколко колчета липсват.
- Люси, да си виждала едни такива метални пръчки?
- Емиле, моля те приберете това чудо, защото вече наистина ми лазите по нервите. Не съм ги виждала.
Вечерта двамата приятели пушеха цигари на терасата и гледаха с неприкрито пренебрежение минувачите, които си нямаха хал хабер за какво става въпрос.

- Ще си отсечем, колкото поискаме. Гората е родината на колчетата. Пълно е с тях. Трябва просто да намериш нещо по-дългто и по-тънко и си готов – каза Боби, спомняйки си как навремето дядо му умело подбираше колчета за домати и фасул, а баба му все не ги харесваше. - И да не забравим да вземем червеи. Това е най-важното.
- Боби, имам една идея – предпазливо поде Емо.
- Слушам те.
- Защо не се обадим на Пацо? Да го вземем с нас, а?
- Не.
- Защо да не дойде? Какво пречи. Той е свободен, нали го уволниха пак.
- Казах, не.
- Що бе, човек, няма да ни пречи, оня ден го видях. Знаеш ли в каква дупка е изпаднал?
- Пацо си е в дупка от гимназията, а това е два-три пъти повече от времето, което аз и ти прекарахме в очакване да идем на риба. Ще развали всичко. Дори времето ще се развали с този карък. Не го искам. Търпя го и него и дупките му всеки божи уикенд. Моля те, бъди разумен.

Емо явно не очакваше точно такъв отговор. Изгаси цигарата в парапета и реши да си признае.
- Може и да се ядосаш, обаче аз вече му казах.
Боби се ококори.
-  Майтапиш се!?
- Едвам го навих – продължи Емил без видимо чувство на вина. – Виж бе, човек. Той е зле. Има нужда от нещо. Има нужда от нас. Затова са приятелите, Кай не съм ли прав?
- Не, ти сериозно ли...
В този момент на входната врата се звънна. На прага стоеше Пацо – умърлушен, облечен като за бар с невероятно дълга въдица в ръце.
- Боби, ела да видиш как се е подготвил – извика Емо от коридора.
Боби изпъшка примирено, плю през терасата и влезе вътре. Видът на Пацо моментално го развесели.
- Така ли се разхождаш по улиците? Това, дето го държиш е телескоп и се сгъва, Пацее!
- Аз откъде да знам – смотолеви новодошлият.
- Представяш ли си, как го е събрал тоя прът в автобуса, а Емо?
- Не можа да се събере. Дойдох пеш.
Пацо не бе взел никакво участие в приготовленията, като се изключи факта, че си бе направил труда да вземе дългия телескоп назаем от съседите на долния етаж. Дадоха му го без всякакви пазарлъци и условия, защото хората предусещаха, че така няма да им се мярка поне два-три дни и терорът, на който ги полдагаше, надувайки уредбата си до дупка, ще спре за кратко. За да не се чувства излишен, Емо го натовари с отговорната задача на другата сутрин да купи червеи.
- Два пакета бял и три торен. Нали запомни? Торен направо четири. Нали няма да забравиш?
Естествено, че забрави. Това се установи, когато бяха на някакви си сто и петдесет километра от града. И Емо и Боби много се смяха, въпреки че Боби трябваше да глътне два аспирина, за да потисне задаващото се главоболие.
- Ще си наловим там. Пълно е с червеи.
- Пацо, разбрах, че си имал някакви проблеми, нещо не е наред ли?
Пацо погледна с укор Емил и не каза нищо.
- Уволнили го и продал москвича – помогна му Емо.
- Това го знам. Това е дупката от миналата седмица. Впрочем, защо си продаде колата?
Пацо изобщо нямаше намерение да говори, но много добре знаеше, че Боби няма да го остави на мира.
- Прибирах се вкъщи от складовете... Нали знаеш, че карам бавно. Нали знаеш, че таралясника загрява и затова карам бавно. Всички ме изпреварват. Всякакви селяни с бързи коли. Нещо се бях нервирал. По едно време пред мен някакво гадже с трабант. Едвам крета. Сигурно работеше само единия цилиндър, защото наистина вървеше адски бавно. Не издържах и газ, газ, газ. Могло, а? Викам си ...
- А оная кво ли си вика? – заяде се Боби.
- Настигна ме на светофара, беше червено, спря ми отдясно, отвори прозореца и знайш ли кво ми каза? Каза: “Ти си един комплексар с москвич”, тва ми каза.
- И ти отиде и го продаде?
- Ъхъ. Пет стотака.
- Намери отнякъде още пет и си вземи една по-добра таратайка.
- Нямам пари.
- Е, нали са ти броили пет стотака?
- В складовете имаше ревизия. Гледаха, смятаха, към две хилядарки липси изкараха.
Емо подсвирна.
- Е, ти да не би да си се подписвал за МОЛ.
Пацо не отговори, а и не беше нужно.
- Дадох на шефа петте стотака. Той щял да ме съди не знам си за кво. Взе парите и ме изгони... Поне няма да връщам останалите.
- Чакай малко, чакай – каза Боби. – Искам да уточня нещо. Нещо, което е много важно. Отговори ми, ама честно. Ти заради липсите ли продаде москвича, или заради онази с трабанта.
Пацо помисли секунда, две и отвърна:
- Заради липсите. Честно.
Боби наби спирачки и когато колата напълно спря се обърна назад.
- Човек, ти не разбираш ли какъв ти е проблема?
Пацо гледаше някъде надолу.
- Че нямам нито пари, нито работа, нито кола малко ли е?
- Да, приятелю, това ти е най-малкия проблем. Има голяма разлика. Когато ми каза, че си продал москвича, след като оная трътка ти била разбила самочувствието, се зарадвах. Викам си: “Брей, Пацо е взел решение”. Вярно, тъпо, но все пак е нещо, нали. Не разбираш ли разликата? Продал си москвича, защото си бил принуден, а не защото си искал. Ето това ти е проблема на теб. Винаги чакаш нещата сами да дойдат. Просто да се случат. А те се случват постоянно. На теб вечно нещо ти се случва. И сега ако почнеш да се оплакваш отново, ще ти кажа, че си един пълен комплексар, който няма дори москвич.

- Боби, стига. Дай на първа и потeгляй. Глупостите край нямат. Не сме се събрали за това. Давай, че рибата избяга.
- Избяга! На Пацо москвича избяга – измърмори Боби и тръгна също така внезапно, както беше спрял.
Емо предложи да прекратят този разговор, защото отлично знаеше, че темата е зациклила във времето. Допреди две, три години двамата с Боби често спореха за “дупките” на Пацо, опитвайки се да му помогнат. Въпреки своето разнообразие, тези така наречени “дупки” най-често имаха един и същ резултат – алкохолно умопомрачение, натрапчиви мисли, апатия, агресия видиотяване – с две думи – нещо средно между запек и разстройство. Споровете бяха повече за техните причини и предпоставки, отколкото за самите дупки. Емо бе абсолютно убеден, че Пацо е просто поредната жертва на обстоятелствата, докато Боби имаше повече теории. Номер едно: Пацо си е виновен сам за всичко. Номер две: Виновна е майка му, приятелите, съседите, но преди всичко той си е виновен сам. Номер три: Пацо е много болен и трябва да потърси съвет от специалист. И накрая, последната теория, която обезсмисляше всички останали, гласеше: Пацо е тъпак.
Самият Пацо обикнвено мълчеше и слушаше. Много рядко вземаше отношение към собствените си дупки и бе по-склонен да се съгласява с Емо. Всъщност с Боби се съгласи открито само веднъж и то с теория номер две.

С времето случката бе избледняла в спомените, но в общи линии всички помнеха, че бе последното лято преди да ги приберат в казармата. Бяха отишли на море заедно, за да си поживеят по мъжки. Изневиделица Пацо се влюби в някаква, която не носеше горнище на плажа и прошепна нещо на приятелката си, когато видя татуировките му. В дванайсет часа на обед и в най-голямата жега Пацо бе приключил с бутилка впикнясала водка и вече бе неудържим в желанието си да се запознае с “безгорнището”. Домъкна се до кърпата й, залитна веднъж-дваж, хълцукна, измуча нещо нечленоразделно, след което без всякакво предупреждение оповръща всичко в радиус от три-четири метра. Стана му много неудобно, но не му оставаше нищо друго, освен да отиде да се измие на прибоя, след като се извини възможно най-учтиво. Когато стигна до водата, измуча отново и се пльосна като нерез на плиткото. За една бройка не се удави, добре че “безгорнището” му гледаше сеира през цялото време и щом видя, че спря да мърда, изтича да каже на спасителите. До края на престоя, след тази история Пацо бе в дупка. Отказваше да се храни, не говорше, сърдеше се, а за ходене на плаж и дума не можеше да става.

Емо бе взел много правилно решение: сега отиваха да се забавляват и нямаше смисъл да си развалят настроението.
- Пацо, извинявай, че ти го казвам, обаче ти си пълен тъпак – каза Боби, колкото да обобщи тирадата, която при други обстоятелства би избълвал и да покаже, че е изцяло съгласен с предложението на Емил.

Пътят пред тримата приятели се заизкачва и след всеки километър имаше все по-малко коли. Накрая движението изчезна съвсем. Сякаш някой скъса връзката между тях и останалия свят. Въздухът имаше друг вкус, небето друг цвят, лятото беше друго. Не бе онова тягостно градско лято, което нощно време отнема съня, а денем кара всички да миришат лошо. Не. Дори в иначе задушното купе на автомобила се усещаше, че са се пренесли в новото лято. В лятото от детските рисунки – едно слънце, едно облаче и гора. Приветливо, чисто и безобидно. Лято, което идва тогава, когато най-много го желаеш, обсебва те и те прави част от себе си, без да те прави свой пленник. Сякаш казва: ”Ще си отида, самó ще си отида щом спреш да ме искаш”. И когато дойде време се изнизва деликатно, оставяйки след себе си спомена и обещанието да се завърне.
- Хá - извика победоносно Боби! Още една зеленикава кикирица увисна безпомощно на въдицата му. Върхът на пръчката се бе огънал, като че бе хванал дядото на всички шарани по света. - Хá - изкрещя още веднъж, докато се опитваше да откачи лигавото създание за да го напъха при останалия улов. Жабокът преглътна, примирен със съдбата си и се остави на иначе болезнената манипулация. – Скъсах ви! – рече Боби и гордо разлюля своята примамка над водата.

Вече си представяше как ще изпържи дузина бутчета, ще седнат вечерта около огъня и ще потънат в сладки приказки. Тук, далеч от всички, щом слънцето залезе и тримата приятели се съберат пред палатката досами брега, тогава няма да имат значение нито лошия късмет, нито безкрайните тревоги и проблеми, нито дори москвича на Пацо. Пламъците ще огряват опиянените им лица, ще мирише на пушек, на гора, на скара и на градински домати. “Ще бъде хубаво, ще бъде така, както го искаме”, мислеше си Боби и съвсем неусетно извърна поглед към небето. Сянка. Някъде зад хоризонта пълзеше тъмна сянка. Беше прекалено далеч, но нейната поява го накара да изтрезнее на секундата. Това са облаци и да се превърна в мотриса, ако не завали дъжд. Погледна в противоположната посока – нищо. Слънцето бавно напредваше към отсрещните хребети и вероятно не притежаваше способността на Боби да се паникьоса от възможността да се изсипе порой, който да развали всичко. “Ще вали и още как” - продължи да се самонавива уноищожителят на жаби. “Няма просто да росне за половин час, а ще се лее цяла нощ и не само че няма да има скара под звездите, а ще има кал, много кал, ще джвакаме мокри докато събираме палатката, после ще спим в колата, а вътре ще мирише на мухъл и на Пацовите чорапи. Всичко е заради Пацо. Знаех си, че не трябва да идва”. Боби изпсува на глас и събра въдицата. Когато се ядосаше внезапно, бе способен на всякакви изстъпления. Вкъщи обикновено строшаваше нещо, което му бе подръка и после бързо се успокояваше. В дадения случай нямаше какво освен въдицата. Повдигна коляно и напъна с все сила. Ако не я бе събрал само преди миг, несъмнено щеше да се чуе едно такова “прас” и край. После щеше да се успокои, да започне да съжалява и веднага пак да се ядоса. Засили пръта към брега, с надежда, че поне макарата ще се спраска на някой камък, но и това не стана. Избесня окончателно. Откачи плика с наловените жаби, подхвърли го нагоре и се опита да го уцели с най-яростния си ритник, обаче изгуби равновесие и цопна по задник във водата. Само на метър от него започна безразборна евакуация на спасяващите се животинки.
- Какво беше това? – попита Емо, който смътно дочу шумотевицата откъм отливника и след като не получи отговор от Пацо се провикна: - Бобиии, какво става?
Оттатък вече ясно прииждаха псувни и ръмжене.
- Сигурно е изпуснал нещо голямо, а Паце?
- Ъъъ...
- Паце, нещо май времето се зафундари. Много хапят мухите. Такъв задух е преди буря. Кай, прав ли съм?
- Няма да вали – съобщи Пацо авторитетно, без да поглежда нагоре.
След няма и двайсет минути първите едри капки достигнаха водата, образувайки мехурчета и кръгчета по цялата повърхност.
- Май ми кълве – каза Пацо, докато се взираше в окръжностите около плувката си. Бе прекалено пиян за да усеща барабаненето на дъждовните капки по собствената си глава.
- Давай да събираме.

Емо стана и започна да навива макарата. Силен вятър накъдри застоялата вода и сякаш промени дори цвета й. Отнякъде се донесе глух тътен и после отново и отново. На няколка километра бурята ревеше страшно и изпращаше своите настойчиви предупреждения. Дъждът се усилваше постепенно. По-големите и бързи капки шибаха наоколо с такава сила, че по-младите дръвчета за секунди се разделиха със зелената си премяна, оставайки голи, уплашени и някак призрачни. Емо се суетеше около палатката. Опитваше се да прибере колкото може повече неща вътре. Къде се губеше Боби. А и Пацо. Защо по дяволите не ми помогне, вместо да държи онзи телескоп като хипнотизиран. Притъмня. Една мълния удари съвсем наблизо, а оглушителния гръм накара тъпанчетата на Емо да запищят. Пацо невъзмутимо заметна и отново се вторачи в безкрайната игра на кръгчета и мехурчета. Сега те бяха толкова много, че караха водната шир да ври подобно на пъклен казан.

Боби изскочи измежду дърветата. Тичаше към палатката, а физиономията му бе по-мрачна и от облаците, които бяха задръстили небето. Някакво водорасло се бе залепило на мокрото му чело и така наистина приличаше на разсърден воден дух.
Емо разпери ръце въпросително. Дъждовна струйка се процеждаше от сплъстените му къдрици.
- Не чувате ли, че викам? – изрева прегракнало Боби и в движение засъбира разпънатите походни столчета.

Нова гръмотевица.

- Къде се губиш?
- Забравú да си тръгнем с колата, докато не изсъхне. Опитах да я преместя от дерето, обаче водата е до колене. Ще се издавим. Къде е оня малоумник?
- Лови още – изграчи на свой ред Емо, опитвайки се да надвика тътена на бурята. После съвсем тихо добави. - Натаралянкал се е както той си знае.
- Какво? – недочу Боби.
- Къркан е! Не е спрял от сутринта. Имаш нещо на главата.

Боби махна отчаяно с ръка и запипва лицето си. В този миг ослепителна светлина избухна навсякъде. Една мълния, точно над главите им замръзна във въздуха подобно на гигантски стълб, който се прицелва, за да избере къде да удари с цялата си мощ. Краят му се раздвои като език на змия и полетя стремглаво надолу. Сякаш разпадайки се на съставните си части, светкавицата продължи да се разклонява и докато стигна земята вече приличаше на огнено дърво, обърнато обърнато с дънера нагоаре. Едно електрическо клонче с дебелината на химикалка се отби натам, където Пацо замяташе своя четириметров телескоп. Всичко стана за някаква стотна от секундата. Дългата въдица изжужа като трансформатор, а Пацо усети само леко опарване дълбоко в мозъка. Боби и Емо добре видяха как всичко се превръща във филмов негатив. Пацо и телескопа бяха един бял, а на всичко отгори и обърнат образ на фона на пълен мрак. Една много добра рентгенова снимка за спомен от риболовния излет. Замириса на озон и изгоряло, а пороят продължи да се точи без да обръща внимание на случилото се.

След като превъзмогнаха първоначалното вцепенение, обладани от див ужас, двамата приятели се стрелнаха към ударения от гръмотевицата.

Пацо изглеждаше точно така – като ударен от гръм. Стоеше прав, в позата, в която бе изненадан от небесното явление. Телескопът бе овъглен, косата му стърчеше наелектризирана и най-важното – по всичко личеше, че бе отървал кожата някак си.
- Пацо, добре ли си? – попита Емо съвсем предпазливо, след като двамата с Боби се бяха изправили само на метър от “пострадалия”.
- Пацо, кажи нещо! Изплашихме се!
- Хванах една риба – простичко каза Пацо. Хванах вълшебната слънчевка!Ú
Боби и Емо се спогледаха. В очите им се четеше истинска тревога и загриженост. Приятелят им все пак бе жив и не изглеждаше чак толкова зле. Погледът му бе мътен и отнесен, но това би могло да бъде и от погълнатия алкохол.
Пацо бе хванал слънчевка и много искаше да разкаже какво се бе случило. За съжаление клепачите му потрепериха, натежаха, очите му загубиха фокус, раздалечавайки се от местата, където трябва да бъдат. Накрая колената му омекнаха – времето да изгуби съзнание бе дошло. Припадна много артистично. Припадъкът му подхождаше повече на театрална героиня, отколкото на ударен от гръм. За миг Боби си помисли, че се преструва и за малко да го остави да си разбие главата. Подхвана го в последния момент, след като си даде ясна сметка за сериозността на ситуацията.

- Емо, в аптеката на колата имам ампули с амоняк. Бягай, донеси я цялата. Бързо.

Емил се засили без колебание като в движение занабира номера на бърза помощ по мобилния си телефон. Съзнанието му бе блокирало до такава степен, че отказваше да приеме простата истина – на мястото, където се намираха, липсваше всякакъв обхват. Продължаваше да вали. Боби се взря в лицето на колабиралия. Дъждът бе оправил накокошинената му прическа, дишаше тежко, но равномерно, а устните му сякаш се опитваха да прошепнат нещо. Боби се наведе още малко и дори чу какво бълнува или поне му се стори, че чу. Бе нещо подобно на Крана, Криана, Кирана...

- Керана ... Ке-рана ...Ке... рана – поправи се Пацо.
- Пацо, по-добре ли си?
- Керана...
- Керана?!

Керана бе името на вълшебната слънчевка, уловена от Пацо. Само че той бе в безсъзнание и нямаше как да разясни този факт на уплашения си приятел. А и едва ли щеше да го успокои особено, ако бе в кондиция да уточни тази подробност.
Слънчевката се хвана съвсем между другото. Пацо намота кордата от скука. Това правеше в промеждутъците между бомбичките с мастика. Събираше макарата, проверяваше стръвта и замяташе отново. Когато повтаряше за пореден път отегчителното упражнение, с изненада установи, че е закачил нещо. Това нещо бе съвсем дребна рибка с жълто коремче, остри шипове и изцъклени очи. Внимавайки да не се убоде, Пацо я стисна за хрилете и откачи кукичката.

- По-леко, искаш да ме размажеш ли? – проговори рибата с човешки глас. Пиеш, а? Като те гледам сигурно си мислиш, че си хванал златната рибка? Колко си зле само... тц-тц-тц.
Пацо стоеше опулен и напълно втрещен, отпусна хватката и бавно доближи рибката до ухото си. Разклати я лекичко като че ли тя бе неговата спестовна касичка от детството му и сега проверяваше дали се е напълнила.

- О-о-о! Я стига - изкрещя рибата право в тъпанчето му и той още по-стъписан понечи да я запрати обратно във водата.
- Неее! Недей! – извика тя, колкото й глас държи. Но щом видя, че Пацо я послуша, спокойно каза: - Беше ме погнал един сом, знаеш как е, и тъкмо да ме налапа, видях кукичката. Аз по принцип на тия глупости не се хващам, обаче нямах друг избор. Спаси ми живота, бог да те поживи, едно добро дело стори, че ме извади. Тъкмо навреме. Ти кой си?
Пацо понечи да каже нещо, но езикът му залепна за небцето и само поклати глава.
- Аз съм Керана и съм риба от миналата есен. Всъщност всичко е много по-сложно, а като те гледам колко си... май по-добре да си мълча.

Пацо измуча.

- Добре, добре, сигурно е голям шок за теб това, че виждаш говореща риба. Да ти кажа честно и аз не знаех, че мога да говоря допреди да ме извадиш. Там, във водата, съм заета с други работи. Ловувам, бягам, крия се, хвърлям хайвер и такива разни – изобщо не говоря, ама и ти май не си от приказливите, а?

Пацо клекна и се вгледа още по-внимателно в своята люспеста събеседница.
- Какво си ме зяпнал толкова? Аз съм слънчевка. Сигурно имам и латинско наименование, само че не го знам, а и не ме интересува. Там долу латинските имена нямат особено значение.

Все така клекнал, Пацо преглътна с усилие и измуча още веднъж. Най-често мучеше по два пъти. Това бе сигурен признак, че е мъртво пиян.
- Преди не бях слънчевка, изобщо не бях риба допреди миналата есен ... Бях една съвсем обикновена дърта знахарка и живеех ей там по-надолу накрай селото. Дали защото вършех много добрини или защото си бях бая на възраст ... виж какво стана!
Пацо измуча за трети път.
- Е, правех и магии отвреме навреме, ама повечето бяха добри – за цяр, против уроки, такива разни. Хората ме знаеха и все при мен идваха ... Дядо Славчо, да му опустее кратуната проста, загубил магарето, идва и вика един ден:
- Бабо Радо, присъни ми се месечината. Рече ми: “Цяла нощ съм на небето, все ще видя твоето магаре нейде. Да идеш при баба Рада, да й кажеш да ме свали от небето, да ме изкъпе в язовира, пък аз нататък си знам.” Затуй съм тук, бабо Радо.
- Хич не щях аз с месечината работа да подхващам - продължи рибата, - ама човещина, мож ли отказа. А ти, между другото, не ме гледай като изтърван, а вземи да ме топнеш за малко във водата, че това слънце ми изсуши кожицата. Плюнката ми пресъхна за водица.

Пацо стана бавно и пристъпи към брега. Докато носеше слънчевката се закле пред себе си да не пие ни капака повече мастика.

- Дойдох по мръкнало откъм долу, откъм преливника и зачаках месечината. По едно време - ето я и нея. Викам й: “Слизай да те къпя, а ти да намериш дядо Славчовото магаре”. Слезе тя долу, ей такава, като тава голяма. Смее се. Натиснах я във водата, ама стари кокали държат ли, хлъзнах се и ... Удавих ли се, кво стана, не се усетих. Това беше лани есента. Тогава имаше баба ти Рада, сега ей ме нá.

Пацо потопи главата на рибата във водата и се огледа. Веднъж преди бе имал халюционации, но тогава някак си знаеше, че това са халюционации и всичко бе наред. Сега, обаче, бе различно. Слънчевката отпи няколко глътки вода и изохка доволно.
- О-о-х, Бог да те поживи! Едно добро дело стори. Голямо добро е на жадния водица да дадеш.

Пацо за секунда поиска да пусне странното създание в язовира, но нещо отвътре го спря.
- Сигурно се чудиш, защо преди бях Рада, а сега съм Керана. За да ти стане ясно ще трябва да започна отначало.
Когато се озовах в това тяло, тук вече имаше някой... Всъщност освен мен имаше още двама. Един летовник, по име инж. Найденов се опитвал да лови риба с ток преди трийсетина години и както се разхождал бос с навити крачоли по брега го разтресло. Като отворил очи, вече бил слънчевка. Там заварил първия обитател на това тяло – някакъв турски спахия, който говорел български много слабо за да обясни на инж. Найденов как се е превърнал в риба. Ама е било преди поне 200 години и този язовир още го е нямало. Когато аз дойдох, хич не ми се зарадваха. Дотогава били мъжка слънчевка, сега какво щели да правят ... Изпокарахме се от първия ден – разправии, кавги. Все пак съгласи се с мен, че това тяло е прекалено тясно за един спахия, един инженер и една дърта баба знахарка. Накрая решихме – ще се редуваме. Всеки по една година. Един ще живее пълноценно, ще се храни, ще мисли, ще оцелява, а останалите двама ще бъдат просто дремещи пътници. Нещо такова. Остават ми месец-два и после е ред на инж. Найденов, а по-догодина на Кемал – спахията, стига здраве да има. Та бях тръгнала да ти разправям защо се казвам Керана. Много просто – Ке от Кемал турчина, Ра – от мойто си, баба ти Рада и На – от инженера Найденов. Лесно и просто. Този, инженера де, искаше пред името да има и едно инж., обаче да си гледа работата. Когато наесен той поеме вахтата, да се представя както си иска: инж. Керана, проф. Керана, доц. Керана – все ми е едно... То и за името бяха едни разправии ... Като че ли на някой там долу му пука как се казваш. Загубена работа. Я ме топни пак за малко и виж ако сома си е отишъл направо ме пускай да си ходя, че гледам, буря се задава.

Пацо бе мълчал през цялото време и усети, че все пак е добре да каже нещо.
- Ъ-ъ-ъ ти, такова, изпълняваш ли желания?
- Хá! Че колко пъти да ти казвам, че не съм златна рибка, а най-обикновена слънчевка. Това, че говоря, не променя нещата. Съжалявам. Голям карък си май? Хич не ти върви.
- Ъхъ. Така е – каза Пацо. – Аз, такова, ако беше златната рибка, само едно щях да си пожелая. Да спреш каръщинята и лошия късмет – само това. Друго не искам.
- Това е лесна работа – избъбри Керана. Сам можеш да я свършиш. Слушай сега и запомни добре. Ще дойдеш довечера или утре вечер по месечина, когато слезе най-ниско, ще я свалиш от небето за да я изкъпеш. На нея й кажи, каквото ти тежи, а тя си знае работата. Запомни ли?
- Ъхъ.
- Само недей да прекаляваш, че тя месечината е малко лукава. Все се смее и знаеш ли... Иначе няма страшно. Само тя може да ти помогне. Вземи сега един по-голям камък и го метни там, откъдето ме извади. Няма начин да не изкараш акъла на оня сом, ако още ме дебне.

Пацо взе един голям камък и го метна в язовира. Изчака повърхността да се успокои и нежно доближи слънчевката до водата.

- Мисля, че сега е безопасно. Е, сполай ти още веднъж. Дано месечината ти помогне.
Рибката изгърчи тяло, плесна веднъж с опашка и се стрелна към дълбокото. Плуваше много бързо.
Пацо постоя известно време загледан във водата, след което извади от раницата си последната мастичка и отпи жадно. Вместо познатия му вкус в гърлото и ноздрите му нахлу някаква отвратителна гадост. Задушаваше се и искаше да повърне. Отвори очи, задавен от страхотна кашлица. Не знаеше къде се намира. Вода обливаше лицето и тялото му, беше много студено ...

- Дойде в съзнание! – извика Боби, продължавайки да държи ампулата с амоняк под носа на Пацо.
- Паце, виждаш ли ме? Добре ли си?
Напрежението от лицето на Емо изчезна мигом и той моментално възвърна спокойната си ведра и добра физиономия.
- Изкара ни ангелите бе, Паце! Голям късметлия си ти.
Пацо позна приятелите си и се усмихна изтерзано.
- Ей, мислех, че съм полудял. Говорех си с някаква риба ...
- Удари те гръм – каза сериозно Боби. – Щом спре бурята и изкараме колата ще те заведем на лекар. Изглеждаш добре, но все пак не е лошо да те прегледат.
- Добре съм, Боби, нищо ми няма. Никакви лекари.


Бурята изтощаваше силите си и това се усещаше във въздуха. Дъждът стана по-тромав и отслабна. Капките натежаха и сега всяка от тях образуваше големи сапунени мехури на водната повърхност. Небето лека-полека се проясняваше. Вадите, повлякли листа, съчки и удавени буболечки, взеха да помътняват и вече нямаха енергията да променят посоката си след всяка преграда. Големи локви наклякаха около палатката на тримата приятели. Много скоро и слънчевата светлина се върна, прорязвайки черните облаци със снопове топли лъчи. Само след четвърт час, единствения спомен от бурята бе маранята, която се стелеше на пластове и една далечна пъстра дъга, оцветяваща току-що изпраното небе. Животът възвръщаше нормалния си ход. Колата на Боби не помръдваше. Задните колела бяха заседнали дълбоко в разкаляната пръст и нищо не помогна. Емо и Пацо бутаха ту отпред, ту отзад, после с голи ръце загребаха лепкавата кал, но капанът бе прекалено жесток. Боби настъпваше педала на газта, буталата ревяха страшно, но скоро стана ясно, че ще трябва да нощуват в наводнената палатка.
- Утре като напече ще изсъхне за няколко часа. До обед ще е циментирано и няма да имаме грижа - каза Емо. - Тъкмо ще си пробваме късмета на нощни плувки.
- Пацо, сигурен ли си, че всичко е О.К. с теб? – попита Боби.
- Нищо ми няма. Само дето като пипна нещо, удрям ток, но това сигулно е нармално, ще ми мине.
- Статично електричество – постави диагнозата си Емил. - Чувал съм за такива истории. Оставете, по-добре да си направим един нощен риболов, а утре – лесна работа. След дъжд кълве най-много, кай Боби, прав ли съм?

Същата вечер мракът дойде някак по-рано. Цялата церемония около залеза сякаш бе някаква съкратена и претупана версия на нормалния ход на нещата. Това не впечатли никого – напротив. Боби и Емо нямаха търпение да изпробват светещите си плувки. Пацо също изглеждаше доволен от бързото настъпване на нощта. Тъй като мълнията бе унищожила въдицата му сега просто можеше изцяло да се отдаде на алкохола и спокойно да чака появата на месечината.
Малко преди полунощ Емо наруши напрегнатото спокойствие.

- Боби, дай да извикаме Пацо, къде се завря пак тоя тип, айде, че ми стана скучно без него.
- Шшт тихо, кълве.
Боби подскочи и ловко хвана въдицата, обирайки с едно движение ненужния луфт. Плувката потрепна лекичко още веднъж и после рязко, светлината изчезна напълно. Емо също подскочи развълнуван. Така кълвеше само едрата риба. Боби засече и започна да върти.
- Хвана ли? Има ли нещо?
- Не знам. Дай, дай кепчето! Май има нещо...
Разочарованието бе голямо. Винаги е много неприятно да чакаш с часове и когато клъвне, да се окаже някое смешно рибе, което само да вдигне адреналина и изяде стръвта. Боби не се сдържа и тегли една майна.
- Слънчевка, нали? – рече Емо. – Трябва да пуснат щука да я изчисти. Една да остане, се наплождат и после няма отърване. Дай на мен да я откача. Старите рибари ги удрят в земята за късмет.
- Айде сега, приказки ли са това? – каза слънчевката съвсем изневиделица. – Щуки-муки, ала-бала. Не ми стига каракудата, само щуки ми липсват. Какво сте ме зяпнали, аз съм най-обикновена слънчевка. Казвам се Пакерана. Па – от Пацо, Ке – от Кемал спахията, Ра – от мойто си Рада и На – от инж. Найденов. Вие сигурно сте приятелите на Пацо. Нямате късмет. Елате след три години, тогава е негов ред.

четвъртък, 5 август 2010 г.

Барнаби

Не съм ходил в Атина,
не съм ходил в Рим,
Египетските пирамиди
съм гледал само на филм...



Това е невероятна история, а най-невероятното е, че е станала в действителност.

Барнаби Браун е роден в Брайтън, Южна Англия. Звучи доста авторитетно за началото на чия да е автобиография, нали? Още преди да се роди обаче, имало много черни облаци, които само го чакали да се покаже на белия свят, за да се струпат над главата му. А в Брайтън вали много често.

Неговата майка, която вече е на възраст, била хубавицата на градчето. И, за разлика от всички местни жени, се казвала Хелга.

Хелга била прекалено хубава за град като Брайтън по онова време. Мястото отдавна е известно като важно английско пристанище. Дори и хомосексуалистите от цял свят говорят с много любов за него, защото обикновено е пълно със загорели моряци.

В Брайтън всичко си вървяло по старому. Идвали и отплували кораби, дъждът си валял целогодишно, а Хелга от ден на ден се разхубавявала. Първенците на града започнали да я заглеждат. Самата тя била богата, разглезена и достатъчно умна, за да осъзнава, че едва ли ще се омъжи за прост рибар. Отхвърляла ергенските задявки с високомерие, подобаващо на млада и образована лейди.

- Колко скучно! – обичала да възкликва тя и да се фръцва нанякъде. Успял да я впечатли единствено синът на сър Маккалистър-Уинчестър-Голдсбър, който с голи ръце озаптил един файтон секунди преди да я размаже на крайбрежната улица.

Маккалистър-Уинчестър-Голдбърг – Младши бил солиден и приятен младеж, изглеждащ много подходяща партия за отегчената Хелга. А-ха да обявят деня на сватбата и взела че избухнала Втората световна война. Въпросният Младши й връчил пръстенчето за вярност, качил се на първия кораб и заминал да се бие с фрицовете в Африка. Хубавицата се повъртяла известно време, чакайки добри новини от своя герой, но слушала и радиото и щом усетила, че нещата отиват на лошо, решила да вземе мерки. Щом и на Коледа не получила картичка от своя любим, вече била сигурна, че той определено няма да се върне. По време на войни такива работи често се случват, затова няма защо да я обвиняваме за последвалия нов годеж. И този път обаче нямала късмет. Щастието се изпарило мигновено от кралската покана за младежа да проучи лично обстановката на новооткрития Западен фронт. Хелга имала известен опит в чакането на герой, тръгнал незнайно къде и изобщо не си губила времето: веднага след заминаването му се сгодила за следващия избраник. Хубаво-лошо, момчето поне нямало никакви изгледи да участва във войната. Но не щеш ли, убили брат му! Цяла седмица новият годеник не излязъл от Брайтънските кръчми, опитвайки се да удави мъката. Когато вече забравил защо изобщо е почнал да пие, решил да послуша съветите на останалите пияни рибари. Те го зовяли на подвиг, пеели му патриотични песни, държали се за ръце, рецитирали стихове, докато го накарат да се запише доброволец, за да отмъсти. Още неизтрезнял, вече пътувал към ада, където да търси възмездие над омразните шваби. По онова време за подобна постъка не били нужни познанства и подкупи. Един подпис – и въпросът се уреждал. Не се уреждал обаче въпросът на Хелга. Войната се проточила, краят й не се виждал, а тя продължавала да няма мъж – при цели три годеника и също толкова пръстени! През цялото време била сигурна, че поне един от тях намя да се върне и ще трябва да избира между двама.

Съдбата обаче й готвела страхотна изненада. Както сами се досещате, през май 1945 година в Брайтън цъфнали и тримата. Победители във войната, в отлично здраве и настроение. Заредили се да й искат ръката. Из иначе спокойния градец плъзнали слухове. Ами сега?

Омъжила се за Маккалистър-Уинчестър-Голдсбърг – Младши. Все пак той бил първи в списъка, а освен това му дължала живота си. Бракът не потръгнал. Живяла с него около година и Младшият съвсем ненадейно се споминал от странна и непозната болест. Хелга увесила портрета му над камината и се зачернила. Не спряла да плаче дори след погребението. Но както си ронела горчиви сълзи се пресетила, че има още два неизползвани пръстена. Използвала и двата. Първо единия, а след това и другия. Няма да повярвате, но същата участ сполетяла и Брак номер 2, и Брак номер 3. Мъжете си отишли през година-две и я оставили сам-сама – трикратна вдовица.

Нямало повече място за нея в града. Вече не била толкова красива, а и покрай сватби и погребения парите й се свършили. Тъкмо да се качи на влака за Лондон, на гарата срещнала симпатичен младеж на име Ерик Браун. Той й намигнал, заговорили се и от дума на дума Хелга го прибрала в къщи. Какво ли си е помислил, горкият, като е видял трите портрета на стената, никой не знае. Но едва ли има значение какво е помислил, защото и той се оженил за нея.

Барнаби Браун се появява точно колкото трябва след това. Син на разорена майка с лоша репутация и баща от друг град, за който никой нищо не знае. На всичкото отгоре се ражда в Брайтън, място, откъдето започва цялата история и където със сигурност ще свърши.

Растял кротко и очилато дете. Често ходел на брега и мечтаел за пътешествия и други светове. Реалността била сурова и сива. Валял го брайтънският дъжд, баща му го пердашел, а хомосексуалистите го преследвали навсякъде. На седемнайсет години вече не издържал и заминал да студентства другаде. Завършил математика с отличие в престижния Глостърски университет и с това добрите му дни свършили. Ходил къде ли не, чукал по всякакви врати, но никой не искал да го вземе на работа заради смешното му име (на българиски би звучало като Мечо Пух, например) и заради прекалената му стеснителност. Лондон, Лондон бил единствената му надежда! И там обаче не го чакало нищо хубаво. В големия град никой не знаел историята на майка му, но хората го отбягвали, едно заради името и друго, че бил прекалено свит и стеснителен за човек, завършил математика с отличие.

Намерили се такива, които го посъветвали да си смени името и професията. За първото не му достигнала смелост, но все пак записал да учи право, та – дай боже! – адвокат Барнаби Браун да свърши работа. За да се изхранва, станал учител по английски. Пет години учил темерути от цял свят на родната си реч и собено мразел, когато в клас всички трябвало да разказват за семействата си. Тогава потъвал в себе си и се отчайвал. Парите никога не стигали, затова след часовете разнасял пици с велосипед, а нощно време каталясъл заспивал по библиотеките пред дебелите юридически томове.

Един ден баща му Ерик, човекът който го накарал да страда толкова много, давайки му смешното име, позвънил, за да съобщи на Барнаби, че са канени на сватба.

- Ти сигурно не го познаваш, но ти е братовчед. Далечен братовчед от Нюкясъл, сине. Да пукна, ако се сещам кой точно беше, но поканата си е покана. Майка ти вече е там, ще мина да те взема и не си мисли, че ще се измъкнеш, Барнаби. Семейството е много важно. Уважавай семейството, както правят италианците, сине!

- Добре, татко, щом трябва, ще присъствам.

По пътя за Нюкясъл обсъждали несъстоялите се математическа и юридическа кариера на Барнаби. Бащата никак не бил впечатлен от лошото представяне на сина си.

- Барнаби, вече си на трийсет и три, имаш три-четири образования, а нямаш нищо зад гърба си, сине.
- Две, татко. Две дипломи имам.
- Все едно. Нямаш жена, нямаш къща, нямаш кола... Ако бях по-млад щях да те съдера от бой, но и за това вече не ставам... Ех, да бях по-млад...
- Татко, защо ти никога не говориш за младостта си, за баба, за дядо? Защо никога не си ни казвал какво си правил преди и къде си живял?

Старши го изгледал с омраза и изсумтял.
- Кажи де, само критикуваш, а си ме лишил от собствения си пример. Така де!
Барнаби се изчервил, възмутен от собствената си дързост. Ерик хвърлил още един изпепяващ поглед, но бързо смекчил изражението си.
- Когато съм бил млад ли? Хм... Ти само гледай и нищо не казвай!
Бащата набил спирачки, колата завила и отпрашила в неизвестна посока. Отклонили се от магистралата за Нюкясъл и занавлизали в провинциална Англия.
- Тате, да не полудя?
- Гледай и не говори, сине!
Отбили се по коларски път и се заизкачвали по някакви хълмове. Пътят се виел безкрайно, а вече се мръквало.
- Ще изпуснем сватбата!
- Майната й на сватбата! Гледай, сине! Сам си го поиска.

След около час пристигнали в безлюдна махала. Колата спраля и двамата помълчали известно време.
- Гледай! – заповядал Старши.
- Какво да гледам, тате? Това място е ужасно потискащо. Само в Турция можеш да видиш такава беднотия. Когато бяхме от университета на специализация в Кипър...

- Млъкни, Барнаби! Тук съм роден – казал баща му със задавен глас. Отронил сълза и добавил:
- Дядо ти го убиха немците през Първата световна. Бил е непълнолетен. Баба ти починала веднага след като ме родила, а аз отраснах тук. Пасях овцете на проклетия лорд Хъбълбси и мечтата ми беше да стана офицер от кралската гвардия... Дядо ти е бил прост войник и затова е загинал. Офицерите, Барнаби, и те загиват, но не така масово. От малък живея сам и надушвам кога се разваля времето. Интуицията ми е перфектна. Въпреки че световните събития са далеч от този пущинак, още преди да започне Втората световна ми стана ясно, че война ще има. Четях много книги и анализирах. Имах малко опит в наследство, но достатъчен, за да преценя, че за мен е по-добре да замина на война като офицер, а не като редник. Три години преди войната кандидатствах във военното училище. Не ме приеха заради лошото ми физическо състояние и заради неясното потекло. Човекът, който ме интервюираше, ме изслуша внимателно и със задоволство забеляза колко аналитичен ум имам за възрастта си. Каза само, че щом не ставам за кадет, светът няма да се свърши и написа някаква препоръка в досието ми. После получих писмо, че съм приет студент, при това безплатно...

Помълчал и продължил.

- Виждаш ли тези хълмове отсреща? Търчах презглава, не можех да си намеря място от радост. Когато обаче пристигнах в колежа и подписах, че съм съгласен да получа стипендията, се оказа, че ще ме готвят не за офицер, а за шпионин. Изпратиха ме да уча руски... Ти имаш ли понятие от руски език, сине? Нямаш, нали? Шибан език, казвам ти. Три години учих руски и го понаучих, да му се не види... Войната, както очаквах, наистина избухна, но поради лошото ми физическо състояние не ме изпратиха на континента с останалите, а ме оставиха да преглеждам руски вестници в едно лондонско мазе. Там изкарах войната. За добро поведение и в чест на победата ме повишиха дори в чин, но веднаха щом всичко утихна, останах без работа. Бях на път да се върна тук за да чета Толстой на Хъбълбсовите овце, когато дойде задача за мен. Студената война беше в разгара си. Ставаше интересно. Казах си: “Не може да не им трябват хора като мен. Хора с опит. Студената война е моят шанс. Господи, благослови студената война и руснаците – та аз им знам езика! Без мен Нейно величество няма да се оправи!” Да, обаче първата ми задача беше следната: появи се съобщение за руска подводница край Брайтън. Дадоха ми бракуван водолазен костюм, в комплект с палатка и бях изпратен на първата си шпионска мисия. Не си мисли, че искаха от мен да обезвредя подводницата. Не, сине, не това. Изпратиха ме с инструкцията да опъна палатката на брега като турист-водолаз и да си отварям очите за руска подводница.
- И какво стана?
- Да те питам нещо, сине – отвърнал бащата.
- Давай.
- Ти да си виждал някъде бойна подводница, окичена с байрак, да се носи по вълните? Това да не ти е гемията на Флинт! Оня, пиратът от книжките...
- Не, май че... Не... – опитал се да си припомни брега на своето детство Барнаби.
- Много подводници видях по онова време. Но как да ги различа? Руска ли е? Американска ли е? Наша ли е? Мислих, чудих се, въртях се и накрая реших да не докладвам нищо в щаба. Мълчах цяло лято. Отзоваха ме. Събрах си палатката и тъкмо да хвана лондонския влак, срещнах Хелга... Майка ти.
Когато историята свършила, Младши и Старши избухнали в плач и сълзлив вой. Разцелували се, запрегръщали се, а вечерта се напили до припадък в първата крайпътна кръчма. Като баща и син.

Пиано Бар

Аз съм нов в града,

Кой ще ми покаже
Свежите места?

Р. Уотърс




Пиано барът беше разположен в дъното на голямото хотелско фоайе. Стоеше си там от самото начало и неговата история не се различаваше от историите на повечето бардаци в града. В добрите дни, когато гости на хотела бяха изискани бизнесмени и заможни туристи, барът се пълнеше всяка вечер и музиката не спираше, докато съмне. Пианистът, облечен в отровно-зелено сако забавляваше посетителите с виртуозни изпълнения, а сервитьорите едва смогваха да вземат всички поръчки.

По онова време, който поискаше, можеше просто да поседне вътре, да изпие едно питие и да послуша Франк Синатра. В малките часове пианистът свиреше понякога и Флашданс, а ако всички се напиеха и го помолеха подкарваше Бийтълс или Стоунс. Навъртаха се и проститутки, обаче работата ставаше много дискретно и малцина се осмеляваха да стигнат до там. Самият управител беше цивилен полицай и нищо не трябваше да се случи, без той да знае. Разбира се, имаше разни тъмни сделки – незаконна обмяна на валута, надписване на сметки, доноси и компромати, но като цяло нещата бяха под контрол. Така бе някога…

После хотелът западна. Дойдоха други времена. На мястото на старите клиенти отсядаха предимно американски войници – отпускари, стиснати чиновници и както си му е реда – обикновенни бандити. Пиано барът опустя. Там рядко се завърташе някой, освен ако не искаше да заведе в стаята си някое от момичета, които по цяла нощ висяха на щъркелите в очакване това да се случи. Единствен пианистът със своето вечно зелено сако напомняше за онези стари дни. Случваше се вътре да нахълта банда дрогирани главорези и да го заставят да свири какво ли не, но щом си отидеха, той продължаваше от там, където бе прекъснат. Сякаш беше някакъв музикален часовник, който отмерва времето по свой собствен закон и се опитва с всички сили да върне стрелките назад.

Той, пианото, зеленото сако и Франк Синатра много отдавна се бяха превърнали в част от интериора, непокътнат от първия ден. Изглежда дори новите господари нямаха нито властта, нито желанието да променят това. А и нали такова бе името на заведението – Пиано бар…

В началото на Януари, един мразовит следобед в хотела пристигна господин Янкулов. Посредствен счетоводиетел от провинциален клон на голяма държавна фирма, пристигнал в столицата за годишното приключване. Един служител, командирован за пръв път поради заболяване на титуляра.

Г-н Янкулов изглеждаше стреснат и трудно прикриваше факта, че никога преди не е стъпвал в подобен хотел. Макар и позахабено фоайето още излъчваше стил, а през очите на счетоводителя цялата работа намирисваше на скъпотия и разхищение.
Щом пиколото го заведе до стаята му и го остави сам, г-н Янкулов почувства облекчение. Разопакова нещата си едно по едно и само след четвърт час вече свирукаше народни мотиви под душа. После се опъна на удобния матрак и без да усети задряма. Дългото пътуване бе взело своето…

Събуди се среднощ премръзнал, все още увит с мокрия хотелски халат, насред разхвърляни счетоводни книжа. Трябваше му известно време за да загрее, че не си е вкъщи. Утре щеше да е тежък ден, затова реши, че ще е най-добре да заспи отново. Събра разпилените бумаги, извади чисто новата си пижама, купена специално за командировката и се подготви за сън.

Не се получи. В главата на г-н Янкулов занавлизаха мрачни мисли и всички грижи, които го тормозеха от месеци сякаш се скупчиха на съседния креват. Бедният счетоводител се втренчи в порстранството и притихна. Някъде отдолу се чуваше приглушена музика.

По това време пианистът от Пиано бара най-често свиреше “Ню Йорк”. Сам си беше аранжирал някаква половинчасова версия, която от своя страна търпеше всевъзможни вариации. Свиреше я толкова дълго, че дори тези посетители, които знаеха текста на песента и първоначално възторжено запяваха, можеха да повторят думите и десетина пъти, без изгледи изпълнението и някога да свърши.

Същата вечер нямаше кой да му акомпанира. В заведението бяха само той, една сервитьорка, бармана,четири проститутки и Златко – сводника.

Всички те се занимаваха с обичайните си дела и отстрани видяни, спокойно биха минали за едно голямо и много отегчено семейство. Барманът полираше току-що измитите чаши и отвреме-навреме поглеждаше своя часовник. Сервитьорката за сетен път броеше пачката банкноти, която трябваше да отчете, а по погледа и се четеше, че не е доволна от работния ден и предпочита да си тръгва възможно по-скоро. Сводникът, чийто етнически произход бе труден за определяне, прелистваше вечерните издания на всекидневниците. Джобът му беше празен, а в такива моменти момичетата избягваха да привличат вниманието му.

Точно затова сега те седяха в най-близкото до бара сепаре и пушеха в мълчание. Прекрасно знаеха, че в този късен час едва ли ще се отвори работа, но преди Златко да каже, никоя нямаше да си повика такси.

Въпреки, че бе съвсем отскоро, Светлана – най- малката от тях, добре бе усвоила правилата на това тъй наречено “семейство”. Правеше това, което правеха останалите. Всички мълчаха, мълчеше и тя. Така всичко ще е наред. По природа тя беше свито и изпълнително момиче и за нея нямаше проблем да спазва установените порядки.

Още първата вечер, когато я доведоха в хотела, останалите я запознаха с правило номер едно. А то гласеше – “Никакви черни курсове”. В самото начало Светлана не схвана ясно смисъла на това изречение, но думата “черни” придаваше доста страховит и повелителен отенък на този първи неписан закон. Тогава тя простичко повдигна рамене и прошепна “добре”, а чак след няколко часа събра смелост да попита какво именно ще рече това. Веднага и разясниха. Лора, която проституираше откакто се помни, прояви истинско разбиране и с майчина загриженост каза:
- Черен курс е, когато се качиш в някоя стая, без Златко да знае, че си била там…Чат ли си?
- Не съвсем.
- Тогава всичко си остава за теб – добави едва чуто опитната компаньонка, след като се огледа, да не би някой да подслушва. – По-нататък ще ти обясня как става номера, но засега си го избий от главата! От теб се иска да запомниш едно – “Никакви черни курсове”!… Чат ли си?
После Лора заразказва за това как едно момиче, нарушило правило номер едно и сводника я хванал. Освен, че била жестоко пребита, я изпратили на магистралата, откъдето пък впоследствие изчезнала и никой не знаел какво се случило по-нататък…
Светлана трудно си представяше как една скъпа хотелска компаньонка стопира камиони камиони вкупом с разни изпаднали циганки, но щом така казваха, значи бе вярно и още тогава реши за себе си – “Никакви черни курсове”.

Второто нещо, което научи беше – “Страхувай се от Златко”. Това нямаше нужда да и го казва никой. Дойде от самосебе си. Очите на този човек бяха най-страшното нещо, което някога бе виждала. Обикновено бяха спокойни и строги, но понякога за част от секундата в тях се появяваше някакъв необясним животински блясък. В подобни мигове, повече предпочиташе да я пребият от бой и дори да я изпратят на магистралата, отколкото да стои срещу него.

Откакто дойде, Златко я беше удрял само веднъж. И точно преди да я цапардоса, видя в погледа му онзи извратен пламък, от който настръхваше. След удара всичко се оправи, и така Светлана без да иска узна поредното правило – “Има и много по-страшни неща от това да бъдеш бита”…Тя обаче нямаше намерение да създава главоболия, щеше да бъде много послушна и ако останалите момичета ядяха шамари за щяло и нещяло, то това си бе техен проблем.

Горе на шестия етаж, в стая 601, г-н Янкулов продължаваше опитите си да заспи наново. Броеше овце и друг добитък, насилваше се всячески да разсее своите кахъри, но освен неприятните мисли, усещаше как главата му се подува откъм тила и много скоро ще го заболи.

Тревожеше се за годишното приключване във фирмата. Досега не бе срещал големите началници и честно казано изобщо не знаеше как да направи добро впечатление. Ако нещо се издънеше като стой та гледай би могъл да си изгуби службата. Вярно, заплатата му бе смехотворно малка, но пък бе един от малкото в градеца, които изобщо имаха някакви официални доходи…Когато същата есен дъщеря му стана студентка, счетоводителят сериозно се притесни за издръжката и. Добре, че момичето бързо си намери работа, та двамата с госпожата все успяваха да се вмъкнат в оскъдния семеен бюджет. Жената на г-н Янкулов хич не бе добре. Безработна от години, с натегнати нерви и истерични пристъпи, тя не вършеше нищо смислено. Освен, че всеки следобед събираше половината махала у дома на бисквити и чай за да проклина съпруга си и всичко останало. От известно време запасите домашна ракия намаляваха мистериозно и държавният чиновник дори не смееше да си представи, че Янкулова се е пропила…

Главоболието дойде. Отвори прозореца за да пусне свеж въздух в стая 601, но отвън нахлуха само бензинови пари и мъгла. Долу на улицата група безпризорни псета се опитваха да разделят нещо и вдигаха невероятен шум. Лаеха, ръмжаха, скимтяха като в истински зверилник. Ако се появеше минувач като нищо можеха да го разкъсат…Г-н Янкулов затвори прозореца и зарови в куфара си за аспирин. Откри едно флаконче “Байер”, но то бе празно. Да, …определено жена му се променяше. Това бе невъзможно да се случи переди години. Съпругата му винаги изпипваше всяка подробност и не би пропуснала подобно нещо. Главоболието идваше винаги, когато предстояха неприятности, а напоследък целият му живот се бе превърнал в една безкрайна неприятност. Ако не изпиеше хапчето си, нямаше никакъв шанс да заспи. Не бе редно утре да се появи пред големите началници с кървясал поглед и блокирал разсъдък. Могат да си помислят, че е поредното провинциално пиянде и после да му видят сметката…Сигурно има дежурни аптеки, но къде по това време в непознатия град? При мисълта, че се разхожда по улицата, следван от глутница кучета, му прималя съвсем.

Незнайно защо, изведнъж си спомни приказката за неволята. Докато нервно търкаше слепоочията си, се опита да се сети как се казваха героите на тази история. Изобщо имаха ли имена? По дяволите, какво значение има като главата му ей сега ще да се взриви! Двама братя викали неволята, защото талигата им закъсала, май такава беше работата…викали неволята…много важно…и аз викам от болка. Все някой може да помогне, нали това е скъп хотел – помисли си г-н Янкулов и занабира Рецепция. След безкрайно чакане онези все пак вдигнаха:
- Рецепция, добър вечер - каза бодър глас.
- Добър вечер, обаждам се от стая…601, искам…имам…ъъъ…случайно да ви се намира аспирин? Или аналгин?…Нещо за глава?
Администраторът или който там беше, явно се подразни от провинциалния акцент на счетоводителя, защото само каза “Изчакайте”и после затвори. Доста грубо за обслужване в скъп хотел…
Янкулов намокри една кърпа със студена вода и покри с нея лицето си. Когато нямаше хапче подръка, това донякъде вършеше работа. Колко хубаво би било, ако можеше по този начин да решава всичките си проблеми!

Например утре. Щом го изтъпанчат пред борда на директорите, вместо да срича отчетите, да вземе да излезе за малко навън и да се върне обратно с мокър пешкир на главата. Или изобщо да не се връща…Онези ще си плямпат, ще докладват, ще спорят, а него просто няма да го има. Нещо като шапка-невидимка!

Когато дъщеричката му беше хлапе, много обичаше тази история. Първо я четяха заедно в спалнята, а после той нахлупваше върху и голямата си зимна ушанка и се преструваше, че не я вижда. Беше много забавно. Малката се заливаше от смях, гледайки как татко и безпомощно лови въздуха. “Ако утре се издъня – ето това ще ядем – въздух”- каза г-н Янкулов, стенейки от болка. На вратата се похлопа.
- Отворено е , влезте!
Лекарството му май дойде. Това е то добър сервиз. Щом се плащат повечко пари, всичко е наред. „От пиле – мляко”, дето казват хората. Счетоводителят свали кърпата от лицето си и премижа срещу запалената лампа. Пред него стоеше същото пиколо, което този следобед му помогна сбагажа. Приятен младеж, по чийто външен вид личеше, че си разбира от работата.
- Извинявам се, господине, поръчали сте нещо за главоболие?
- Да…все едно какво, не съм алергичен…
- Сега…работата е там, че ще трябва да отида до денонощната аптека. В хотела нямаме нищо подходящо. Попитах и колегите, никой не носи…Таксито до там и обратно е около шест лева, хаповете – лев-два, просто искам да знаете предварително колко ще ви струва услугата. Ако можех да намеря тук, изобщо нямаше да ви изнудвам по този неприятен начин…Знам колко е лоша болката и искрено се извинявам за неудобството!
Г –н Янкулов се усмихна приятелски.
- Няма нужда. Ще се оправя и така. Утре е напрегнат ден и ми трябваше нещо за отпускане, но щом…
Пиколото инстинктивно затвори външната врата и пристъпи с още крачка навътре.
- Ако мога да направя нещо за вас, господине, ако имате нужда от каквото и да е, кажете..
Държавният чиновник поклати глава отрицателно и без малко да изтърве “Не, не, имам си мокра кърпа, с нея се справям отлично”
- Мога да уредя нещо отпускащо преди сън – продължи младежът – Хубаво пиене, масаж, компания, просто кажете какво искате и няма проблеми…
- Не, не имам си….всъщност да. Изпратете ми момиче, ама да е хубаво.

Счетоводителят сам изненада себе си. Изобщо не разбра как поиска такова нещо. Изобщо не осмисли казаното, сякаш думите му принадлежаха на някой друг. Момиче?! Какви глупости дрънка, че как ще и плати, като има само командировачни, които трябва да оправдава?
Пиколото кимна и тръгна да излиза.
- Ще струва 120. Ако искате нещо повече от обичайното или искате да оставите бакшиш на момичето – това отделно, иначе за час – 120.
Някъде долу из фоайето отново се чу музика. Когато вратата се затворои, тя затихна. В Пиано бара приключваха. Златко – сводникът прелисти последната страница на вестника и се огледа мрачно. Наполедък работата не вървеше…ама никак. Онзи със зеленото сако продължаваше да свири и изобщо не се вълнуваше от това, че тази вечер отново няма хора.

Щом видя как шефа се размърдва, Светлана разбра, че е дошло време да се прибират. Останалите момичета допиха коктейлите си и спокойно зачакаха. Барманът отиде да заключи, но явно срещна някого отвън, защото се забави. После помаха на Златко и вторият също излезе.
- Е, някой се е пресетил! – каза Лора и запали нова цигара. Очакването се запази повече от цяла минута. Сутеньорът се върна в малко по-добро настроение и изсъска:
- Светла, имаш клиент! 601 стая. Останалите се омитайте!
Момичетата нямаха нужда от повторно подканване. Всяка от тях прибра вещите си, като оставиха след себе си само задръстени с фасове пепелници. Светлана плахо приближи своя шеф, пое дълбоко въздух и повтори:
- 601 стая.
- Да. Качвай се и по-бързо, че ще вземе да заспи! След един час звъня в стаята. Говорено е за 120, ако нещо иска да смъква направо слизай…Ще дадеш на пиколото 20, а след час те искам тука със стотарка, ясно ли е? И внимавай!

Девойката примига на парцали, оправи с ръка прическата си и тръгна. Пред асансьора я чакаше младежът, който сключи сделката така виртуозно.
- Остави си паспорта на рецепцията да те регистрират. Ма ти сигурно вече знаеш де? Не ти е за пръв път…
Пиколото не грешеше. Откакто дойде преди месец, Светлана имаше два курса, а този щеше да и е трети. Надяваше се, докато се качи в стаята да събере достатъчно увереност и да свърши работата добре. Искаше и се всичко да свърши колкото се може по-бързо и Златко да е доволен. Трудно бе за вярване с каква лекота другите момичета общуваха с мъжете в бара и как сами си уреждаха нещата. Тя самата все още не бе в състояние сама да се продава, но сводникът и каза да не се тревожи и обеща на първо време да и помага. Помагаха и останалите.
Първия път не беше на себе си . Докато пътуваше с асансьора, усети как потреперва и блузката и залепва от пот. Очакваше я някакъв чернокож господин на средна възраст и после всичко потъна в мъгла. Изпита известно облегчение, когато връчи парите на шефа и преди да затворят получи своя дял. После цяла нощ повръща в квартирата, а на следващия ден много плака. Вторият път беше по-лесно, но именно тогава ядоса Златко. Качи се при много пиян английски бизнесмен, който щом свърши и даде 20 паунда, обяснявайки, че това е повече от 120 лева. Светлана не разбираше от валутни курсове и наивно повярва. Долу си получи своето…Сводникът и отвъртя такъв шамар, че едва не загуби съзнание, а освен това задлъжня и сега имаше да прави безплатни курсове.
“Всяко начало е трудно”- окуражаваше я Лора –“Ще свикнеш, скъпа…Карай ги да ти плащат предварително. Ако нещо те безспокои, просто звънни и питай!”
Точно така. Този път нямаше да сгафи. Щеше да накара кучият му син да си плати още в началото и ако нещо се объркаше…
Асансьорът спря на етажа. Кратък звън означаваше, че вратата се отваря. Десетина крачки и ще е там, където трябва…Накъде ли е 601? Малките номера наляво, голямите надясно, значи налявао…

Г-н Янкулов нервно обикаляше из стаята. Поиска компания и компанията идваше. Първоначално бе много смутен от спонтанната си постъпка, но бързо се взе в ръце и сега трезво обмисляше как да отчете разхода. Изведнъж спря, поразен от мисълта, че всъщност ще трябва да се отчита пред самия себе си. Колко глупаво! Така би могъл да изпрати и пиколото с такси за аспирин. Че кой ще проверява фактурите?- Той! Кой ще задава въпроси? – Никой!

Счетоводителят се усмихна и отвори вратичката на мини бара. Скоро в стаята му ще влезе някоя жрица, да го отърве от всичко…макар и за час. Та това дори не е изневяра, а чиста проба терапия…

На вратата се потропа тихичко. “Ето я! Бързо работят тук…добре си живеят някои хора…ееех” Янкулов припна да отвори. Сърцето му лудо заби и вече не мислеше за нищо, освен за онова, което предстоеше да преживее. Потърка по мъжки слабините си и завъртя дръжката на бравата. Вратата се плъзна бавно, докато зейне подобно на паст. Сърцето му спря, удари веднъж и после пак спря.

Пред него стоеше Светлана. Никога не бе виждал по-красиво момиче! Господин Янкулов никога не бе виждал по-уплашено дете!

- Светле?!? – промълви счетоводителя.

- Тате! – каза тя и побягна обратно към асансьора.

сряда, 4 август 2010 г.

Пощенски код

Първо получи стандартно известие от някаква обществена библиотека. Една от онези картички, направени от груб картон, на които пише, че имате да връщате книги. Учтиво напомняне за изтекъл срок и така нататък. Рафо не бе стъпвал в библиотека с години и веднага разбра, че става дума за някаква грешка. Адресът съвпадаше, но името на получателя – не. Любомир Стоименов…Може би съсед или просто един от многото отнесени шемети, които попълват първия им попаднал адрес в читалнята и бързат да отнесат безценните томове у дома.

След месец последва второ известие, звучащо доста по-рязко от първото. Съдържаше явни заплахи за глоба и отнемане на читателска карта. “На кой му пука”-си каза Рафо и си спомни как самия той като ученик навремето редовно получаваше подобни “честитки” и как още тогава бе осъзнал колко беззъба институция са библиотеките. Само се заканват, а всъщност единственото, което на практика правят е да продължават с известията и предупрежденията до безкрай. Досадна работа…

Малко преди Коледа откри в пощенската кутия призовка за явяване на военна комисия, адресирана до същия този Любомир Стоименов. После получи неплатена сметка за студена вода, две-три писма от провинцията, оферта за лизингова продажба на газова уредба и така лека-полека нещата излязоха извън контрол.
 Някой използваше неговия адрес и го раздаваше наляво-надясно. Дали бе случайност или бе работа на онзи Любомир не се знаеше. Ясно бе едно – това започваше да дразни. Цялата работа имаше привкус на подигравка и в един момент Рафо реши, че трябва да предприеме нещо. Знаеше, че открай време пощите в страната работят зле. Представяше си как няколко дебели лелки седят в тясно задимено помещение и вместо да сортират писма, разопаковат чужди колети. Вадят бонбониери, коняк, цигари…и със сигурност най-много се радват ако намерят кутия пияни вишни. После си устройват банкетче ала “колежкипразнуватосмимарт” и се кикотят като презрели шефрантии…С омазнени от пияните вишни пръсти разкъсват писмо след писмо, палят огън и танцуват около кладата. Повдигаше му се. Не беше получавал нищо от никъде с месеци, като се изключи разбира се еднопосочната кореспонденция на Любомир Стоименов.

Всъщност що за човек бе той? Нямаше ли да се появи един ден и да си поиска пощата? Да каже:
-Виж, мой човек, благодаря ти, че си ми запазил всичко, дойдох да си го прибера, друг път ще ти обяснявам! – и да изчезне…
Дали изобщо съществуваше?

И още как! Може ли някой да закупи автомобилна газова уредба, без да го има като материализирана плът? Това лесно можеше да се проследи от писмата на фирмата-продавач, които Рафо получи.
Първо сърдечно благодаряха за избора и обещаваха следгаранционен сервиз, а само седмица по-късно вече си искаха парите. С времето, тези искания ставаха все по-настоятелни, лихвите растяха скандално и беше ясно, че Любомир Стоименов го е загазил.
И това не бе всичко, защото освен газова уредба, се оказа, че дължи пари и за някаква прахосмукачка. Една от онези, които по каталог би трябвало да перат, освежават, тонизират и едва ли не да изтребват хлебаките и акарите с йонизираната си пара…За какво ли му е притрябвала? Кой кретен въобще си купува подобна глупост? Трябваше да научи.

Като нов в квартала, Рафо не бе имал много контакти и ако трябва да сме честни, изобщо не познаваше никого. Срещаше различни физиономии, кимаше за поздрав, без да има представа защо го прави. Някои също кимаха в отговор, дори се усмихваха и почти опитваха да завържат разговор, докато пътуваха заедно в асансьора. Възможно е Любомир Стоименов някога наистина да е живял тук и сега да го гони носталгията по стария адрес. Това поне може да се провери.

Една събота, Рафо, без много да му мисли звънна на отсрещната врата. Там всяка вечер се прибираше някакъв чичка, приличащ на човек, който живее в кооперацията отдавна. От самото начало. Преди дори да я построят!…Отвори му същият този чичка и подозрително застана на прага. Беше обул стар мърляв анцуг, а отгоре дебелия му гол корем се проветряваше изпод съдран и омалял потник. Човек в такъв вид не обича празните приказки и явно не е много общителен. Изслуша своя неканен посетител все така враждебно, давайки да се знае, че всеки момент ще затръшне вратата и ще остави въпроса на Рафо без отговор.
-Как казваш? СтанимирЛюбомиров?
-Любомир Стоименов.
Чичката наведе глава, почеса се по тила, докато с другата ръка засукваше кичури от косматия си гръден кош.
-Тц. Няма такъв у входа.
-А преди, преди не е ли живял тук?
-Няма и преди няма да е живял такъв, виж у А вход…Тц, няма кво да ходиш… и там няма…Станимир не сме имале у кооперацията!
-Любомир – подсети го отново Рафо.
-И Любомир Станимиров не сме имале у кооперацията.
-Лю-бо-мир Сто-именов!
-Тц. И такъв не знам…Виж отсреща…другаде да търсиш…

И вратата се затвори. Рафо нямаше как да се досети, че чичката цяла сутрин е затворен в банята, където плакне бидон от туршия и изобщо не му е до затормозяващи разсъждения.

Същия следобед в пощенската кутия се получи поздравителна картичка. Отпред имаше нарисувана ваза, пълна с цветя, а отзад пишеше простичко “Честит Рожден Ден, Любчо, Да си ни жив и здрав” , подписана “Б. и Д.”. Освен нея имаше някаква непопълнена бланка, глоба от общината и анулиран самолетен билет. Дали изобщо си струваше да тъне в догадки? Беще му дошло до гуша. Пощенската кутия – ето откъде идваше злото. Всеки път щом я отвореше, вътре имаше нещо. Отначало поносимо рядко, после всеки божи ден. Сякаш колкото повече мислеше за Любомир Стоименов, толкова повече работи намираше вътре!
Разбий я, Рафо! Вземи един по-голям чук, може и тесла и й виж сметката. Няколко удара и край с кореспонденцията! Точно така смяташе да направи. Когато навън се смрачи и поотихна, изтърча до партера. Огледа се предпазливо и заблъска.
Желязните панти и дъбовата вратичка се съпротивляваха достойно, но не достатъчно за да обуздаят подобен порив на умопомрачение. Наоколо полетяха трески. Злото вече нямаше лице. То бе обезобразено и превърнато в подобие на куха хралупа, без обозначения и отличителни знаци. Една дупка измежду десетки добре подържани пощенски кутии. Край на кошмара!
Рафо грешеше. Заблуждаваше се, защото още следния ден кварталният пощальон цъфна пред него.
-Любомир Стоименов?
-Да?…Не, не аз съм друг!
-Подпишете тук, г-н Стоименов – каза пощальонът и връчи услужливо химикалката си.
-Вижте какво, аз не съм Любомир Стоименов! Станала е грешка. Изобщо не се казвам така. Такъв човек не живее в кооперацията!
-Тук ли получава пощата си г-н Стоименов?
-Да…но…
-Тогава подпишете, г-н Стоименов.
Рафо подписа машинално и хвана пощаджията за раменете. От устата му изхвръкна слюнка.
-Не съм този, за когото ме мислите! Някой е откраднал адреса ми! Не го познавам, тормози ме от месеци и вече не мога! Вие нормални ли сте? Не можете ли да направите нещо?…Как постъпвате в такива случаи?
Пощенският служител сви вежди и свали ръцете на побеснелия абонат от себе си.
-Оплачете се. Напишете оплакване и…по-добре си оправете пощенската кутия, защото нямам намерение да се катеря всеки път до тук. Ако се повреди асансьора, ще трябва да идвам пеш…Приятен ден, г-н Стоименов…и си оправете пощата!

Да се оплаче? На кого? На онези дебелани в пощата, дето цял ден набиват чужди пшяни вишни ли? Рафо гледаше към пакета, доставен току що и дори не се опитваше да си представи какво има вътре.

-Ще им го върна! Изобщо нямо да те отварям! – каза той на добре опакованата пратка и тя не възрази.
Приближи се плахо, откъсна адреса на подателя и този на получателя, размени им местата и много доволен се запъти към клона на районната поща.

Тъкмо затваряха и ако бе закъснял с някоя друга минута, щеше да му се наложи да разходи колета обратно. Рафо не искаше да нощува под един покрив с това чудо, не желаеше да има работа нито с него, нито с Любомир Стоименов, нито с когото и да било. Как не се бе сетил по-рано! Беше толкова лесно. Достатъчно бе да сложи една нова марка, да размени адресите и да прати по дяволите всяко нещо, което пристигнеше…
-Любчо! –извика някаква жена.
Рафо изстина на място. Мравки пропълзяха от ходилата чак до темето му. Извърна поглед с изкривено лице, готов да закрещи. Жената явно усети, че става нещо нередно и съвсем уплашено каза:
-Искаш да те згази някоя кола ли? А Любчо? – после дръпна синчето си – 3-4годишен малчуган на тротоара.

“Господи”-помисли си Рафо “Аз полудявам… Неее…край с Любчо – върнах го заедно с проклетата пратка, а утре ще върна всичко останало – писма, призовки, честитки – край!….На който му трябва Любчо, да го търси другаде…свърши тая…Аз не съм Любомир Стоименов!”

После спа много добре. Дори се успа…

Отне му доста време да се отърве от внушителната купчина пощенски пликове. Прокарваше език върху всяка една нова марка и тържествено отправяше писмата по обратния им път. Когато приключи, дори му стана някак криво, че домът ще опустее. Всичко това се бе превърнало в част от изтърканото ежедневие и ако не друго, поне му даваше поводи да се ядосва, да си фантазира и …да се страхува. Като че напоследък наистина започваше да се паникьосва. Имаше дни, в които усещаше, че се забърква в нещо много неприятно, че е съучастник в нещо ужасно, за което знаят само той и онзи…Любомир Стоименов…Понякога се тревожеш за здравословното си състояние: “ Ами ако аз наистина съм Лючо? Ако да речем години наред съм си бил Любчо, изведнъж нещо ми се е случило и сега не мога да си спомня?”

Но страхът, който надвиваше всички останали, бе този, че най-вероятно ще си изпати…Не бе никак редно да получава чужда поща, но също така предусещаше, че е още по-нередно да я връща. В тази игра си имаше правила, Рафо не ги знаеше, а който не спазва правилата няма право да играе…И го наказват.

Почти седмица, след като бе разкарал всичко, похарчвайки голяма част от парите си за пощенски марки, писмата започнаха да се връщат. Естествено пристигаха и нови неща, но в по-голямата си част му бяха познати:

“Ч.Р.Д, Любчо, да си ни жив и здрав! Б. и Д.”

Рафо седеше полугол на пода в коридора и нервно мачкаше честитката. Несъмнено телеграмата бе попроменена: Предния път вместо съкращенията Ч.Р.Д., красиво бе изписан пълния текст – Честит Рожден Ден, но това нищо не променяше. В част от другите писма също имаше редакции, което означаваше, че някой иска да вкара Рафо в лудница.

“Ч.Р.Д, Любчо, да си ни жив и здрав! Б. и Д.”

-Кои сте вие? – изкрещя Рафо с все сила и разкъса със зъби веселата телеграма.
-Кои са Б и Д?
-Баба и Дядо! – отвърна нечии глас отвън и похлопа на вратата.

Рафо допълзя на четири крака и отвори рязко. Пред него стоеше пощальона, донесъл обемистия пакет. Сега пак го носеше, но самият той изглеждаше сякаш по-едър, порастнал с десетина сантиметра. Даже двайсет. Лицето и униформата си бяха същите, но осанката му нямаше нищо общо с онази от предния път.
“Толкова са едри полицаите в скандинавските страни” – помисли си изстрадалият абонат и многозначително се взря в опаковката.
-Подпишете тук, г-н Стоименов!
Нямаше защо да се противи. Подписа и понечи да се прибере обратно. Пощаджията препречи вратата с огромния си чепик и съвсем сериозно каза:
-Защо не си оправите пощата? Диспечерката е много недоволна…Вие възпрепятствате разпределението! Със своите действия! Не си ли давате сметка какво вършите? Бъдете отговорен…все пак сте възрастен…
-Възпрепятствам какво? – изхленчи Рафо.
-Мисля, че се разбрахме…нали? Приятен ден г-н Стоименов.
-Възпрепятствам какво? Кажете, за бога какво съм направил!
Стъпките на пощенския служител заглъхнаха по стълбите. Отиде си. Рафо се свлече отново на пода и се разплака. Плачеше така, както бе плакал само веднъж през целия си съзнателен живот…

Беше съвсем малък и цялата рода се бе събрала в старата къща да посрещне Нова Година – любим празник на всички деца. Из всички стаи миришеше на готвено, жените шетаха около трапезата, бащите играеха карти във всекидневната, а Рафо заедно с братовчедите си, лудееше на тавана. Играеха разни шантави игри, гонеха се и се криеха. Той беше най-малък и не пропускаше случай да надникне във всеки един тъмен ъгъл, да не би Дядо Мраз да е скрил подаръка му. Възможно бе в бързината да го е оставил там и после да го е забравил. Все пак Дядо Мраз е много зает, а и е доста стар…със сигурност можеше да сбърка нещо.

Откри подаръка си под един стар русенски креват. Зад торба, с парцали, напипа нещо квадратно и побърза да види какво е. Измъкна грижливо опакована кутия, украсена с панделка, на която пишеше името му. Рафо още не можеше да чете, но веднага позна буквата си. Братовчедите се скупчиха около му и зачакаха.

-От Дядо Мраз е! – каза момчето и понечи да дръпне края на панделката.

Братовчедите избухнаха в смях. Нямаше нищо смешно. Рафо се наежи. Сигурно го дразнеха…ей така от завист. Дядо Мраз винаги му носеше това, което иска, а сега щеше да получи камион-цистерна. Като онази на улицата, дето мие, само че играчка.

-Да му кажем ли? – попита заговорнически един от братовчедите.
-Време е. – рече друг и всички отново прихнаха да се смеят.
Най-големият батко коленичи до дребосъка и прошепна в ухото му:
-Няма Дядо Мраз! Дядо Мраз не съществува! Майките и татковците ни лъжат за да слушаме. Купуват подаръците, крият ги из къщата, а после лъжат, че били от Дядо Мраз…Няма Дядо Мраз, разбра ли! Той е измишльотина - също като Торбалан!

Рафо не можа веднага да осмисли чутото и реши, че си правят поредната шега. Огледа останалите братовчеди, търсейки подкрепа и съчувствие, но всички те само клатеха глави. Не беше като друг път. Можеха да хвърлят въху му чаршав или одеало, да наскачат отгоре, докато го оставят почти без дъх и после да се смеят на остроумието си…Тогава всичко щеше да е както трябва. За нищо на света не би се разплакал, защото той не е малък и заслужава да бъде с батковците, търпейки всяко изстъпление. Сега обаче му казваха, че Дядо Мраз е една голяма лъжа и на дребосъка изведнъж му стана ясно, колко безпределно прави са те…
Сълзите напълниха детските му очи и нищо не можеше да ги спре. Когато извади накрая цистерната още хълцаше. Хубавото камионче бе добра утеха за всеки разплакан малчуган, но вълшебството вече го нямаше! Една приказка си беше отишла…

Както тогава, Рафо нетърпеливо разкъса опаковката и заотваря пакета. Едно време измисленият Дядо Мраз му донесе цистерна, какво ли му носеше пощальона сега? Какво ли не би дал да се появят братовчедите и да развалят цялата работа!
-Е, чичко пощальон, какво си ми приготвил, защото бях много непослушен? – проплака порастналото дете.
-Отвори и виж! – отново същия глас зад входната врата.
Този път Рафо не му обърна внимание. Отлично знаеше, че пощаджията си тръгна и продължи да отваря пратката.За част от секундата му се прииска вътре да има една от онези бомби, които не биха оставили помен от апартамента и него самия. Взривната вълна ще изпочупи всички прозорци в кооперацията и косматия съсед утре цял ден ще сменя прозорци, вместо да плакне бидони в банята… Не беше бомба. Не беше и цистерна, а нещо много по-полезно… Пощенска кутия!

Рафо я извади и се втренчи в нея. Много приличаше на онази, която разби собственоръчно, с единствената разлика, че на табелката пишеше съвсем ясно: Любомир Стоименов. Метална табелка, доста скъпа изработка, какво още…Празна е но и за това сигур си има обяснение, нали Любчо?
-Хубава е, нали? – каза същият глас от коридора.
Най- хубавата – как да спориш…

Трябваше да има начин да се спре кошмара. Събуждането слага край на всеки лош сън…На всеки ли? Може да отвориш очи и дълго време да трепериш, да те преследват спомени дори тогава, когато цялото ти съзнание отхвърля абсурда на преживяното.

Рафо се олюляваше вече близо час, нареден на опашка пред канцелария с надпис “Разпределение – Диспечер”. Преди това го размотаваха по какви ли не инстанции, създавайки му илюзията, че се върти в кръг. Системата работеше безотказно. Чиновниците вдигаха рамене, услужливо подаваха формуляри за попълване и издаваха входящи номерца. Да, последната надежда бе зад талашитената вата на “Разпределение – Диспечер”. Дойде негов ред и Рафо я открехна.

Диспечерката едва побираше бюст зад паянтаво бюро, отрупано с документи. Нямаше компютър – никаква техника. Нямаше дори телефон. Само оръфани картотеки и няколко предупредителни табелки от сорта на “Попълнени документи с флумастер не се приемат!”
Приближавайки към обитателката на това място, човек не можеше да прави нищо друго, освен да се смалява…И когато застанеше пред нея да е толкова малък, че да се чувства застрашен от размазване върху собствения си формуляр. Достатъчно бе деспечерката да вдигне някой от подръчните си печати и да изиграе ролята на последна инстанция. По принцип…
Рафо направи опит за любезна усмивка и зачака.
-Не на мен тия! –прогърмя чиновничката, гледайки написаното с цялото си възмущение. – Г-н Стоименов, вземете да прочетете наредбата, вместо да ми губите времето! Нали знаете какво се случва с тези, които възпрепятстват разпределението? А вие го правите от месеци, ние ви наблюдаваме!
После надигна безформеното си туловище и сръчно изпрати молбата в кошчето отсреща. Отвори едно от чекмеджетата, откъдето извади нова бланка и видимо успокоена я завря във физиономията на нещастника.
-Но тук пише, че съм Любомир Стоименов…
-Да, това е декларация, че никога повече няма с действията си да възпрепятствате разпределението. Подписвайте!
-И всичко свършва?
-Нещата си идват на мястото…
Рафо едва уцели полето, където да разпише и загледа диспечерката с надежда. Тя стовари един от печатите си върху парафа и направи знак, че процедурата е приключила.

-Следващият! Довиждане, г-н Стоименов.

Любчо благодари за съдействието и излезе с приповдигнато настроение. Кошмарът свърши. Какъв кошмар? Какво изобщо търсеше в офисите на централна поща? Има дни, в които се разхождаме и изведнъж се озоваваме на странни места против свойта воля. Случва се на всеки.

Любомир Стоименов напусна сградата и се ухили глуповато на първото срещнато дърво…Повървя пеш до вкъщи, мислейки си, че ще е хубаво да има повечко такива дни. Пред входа на кооперацията един от съседите му се опитваше да качи огромен бидон върху багажника на старата си таратайка…Новата пощенска кутия беше най-хубавата сред останалите. Май вътре имаше нещо.Любчо се бръкна за ключето и внимателно отвори вратичката.

Някаква честитка. Странно…

“Честит Рожден Ден, Рафо, да си ни жив и здрав! Б. и Д.”

“Станала е някаква грешка” – си каза г-н Стоименов и пусна честитката в съседната кутия